четвъртък, 5 май 2011 г.

Илюзията за безкрая



Петър ПЛАМЕНОВ

Удоволствието от съзерцанието до голяма степен се дължи на способността на погледа да се слива със съзерцаваното, да потъва и блуждае в илюзорното пространство на живописното платно. Същността се крие в илюзиониската игра на класическата живопис с нейната жажда да преодолее плоскостното и двуизмерното и да отключи в него „далечината” на копнежа, на мамещия хоризонт. Илюзия много близка до усещането за безкрайността на съществуването – също толкова невъзможна и великолепна колкото и претенцията на живопистта с нейната така „непосилна” въздушна перспектива.  


вторник, 8 март 2011 г.

Литературният парадокс






Петър ПЛАМЕНОВ

"Животът е един литературен вестник,
четеш и нищо не разбираш...”

Стефан Десподов


Парадоксалността е преди всичко отговорност, защото чрез противоречието трябва да се припознае вътрешната хармония на съществуването. Всички сравнения като... будят недоверие най-малкото заради тяхната леснина, дори когато са скрити. Евтино пластмасово остроумие. Графитите винаги си остават акт на некултурие, дори ако изпишеш мисъл на Ницше. Стелите, каменните надписи, обелиските търсят думите не като протест и груба изява на „аз бях тук”, а като послание, като памет накъм идното.  

Но, за да разбираш литературата и за да разбираш живота е нужно да направиш душевно и интелектуално усилие. Днес са готови да отидат на луната, но не и да погледнат в себе си.

Разбирането е нашето спасение. Литературата учи на това как да си човек, как да разбираш себе си и света – именно как, а не какво. Затова все по-малко се чете и  човекът е все по-малко човек...


неделя, 6 март 2011 г.

Вдъхновение и страх



 Овладяване
на вътрешната безграничност



Петър ПЛАМЕНОВ


Според мита вдъхновението винаги има отношение към страха, то е надмогване трасформиране на ужасното, на нечовешкото. Вдъхновението като душевно движение сякаш е обратно на страха - освобождаване, а не приковаване, но вдъхновението е също стихийно и непроницаемо, въпреки това огледалната опозиция, скрива една дълбока нарцистична съглазуваност и зависимост.

Крилатият кон Пегас – волността и творческоското обезумяване е и дълбоката, почти атавистична жажда по космизиране. Белият хвъркат кон излита от мъртвото тяло, от черната кръв на горгона Медуза, надхитрена с магията на  огледалото-себепознанието – излъскания златен щит на героя Персей, който обезглавява чудовището вкаменявало с поглед...

Обуздаването на собствената ни безграничност е истинският ни подвиг и пълвото ни основание за трансформация от същества на принудата в същества на вътрешната волност.


понеделник, 21 февруари 2011 г.

Горчивите шеги на съдбата


Jean Baptiste Simeon Chardin, A Room of Game of Billiard at Paris, c. 1725

Историята на известната среща

между Винченцо Белини и Хайнрих Хайне

в Париж


Петър ПЛАМЕНОВ

Изкуствата си съперничат също както и взаимно се обогатяват и в това е тяхната трагедия – непрекъснато пътищата им да се пресрещат, да се свързват едно с друго, но и също така винаги да съществуват в противоборство. Човешкото често пъти се крие в дреболиите на ежедневното, тъй както гениелното се омесва от същата материя както и епигонското, но едно е винаги вярно творбата притежава характера на твореца си, но го изразява в мярата на съдба.


Една любопита история разказва за поет и композитор, чиято странна среща и приятелство изразяват парадоксалната природа на творците. Големият немски романтичен поет Хайнрих Хайне обичал музиката на Винченцо Белини.  Но когато най-сетне се запознал с прочутия италиански композитор в Париж Белини се оказал творде резервиран и подозрителен. Понеже бил много суеверен авторът на „Норма” никак не се харесал поета, който според него притежавал   “лоши очи” и споделил пред приятели, че се страхува от погледа му.  Разбира се, Хайне посрещнал бързо разпространилата се мълва с присъщата си иронична лекота и не рядко си правел шеги с емоционалния музикант. Въпреки това се срещали и разговаряли в модните обществени салони.

Веднъж двамата решили да премерят сили на билярд, защото се ползвали с добра слава като майстори на щеките и ударите по зелено сукно. Въпреки това Хайне играел с лекота и печелил точка след точка, а пребледнелият Белини дълго обмислял всеки свой удар, но въпреки това все изоставал. На нервния поет, страдал цял живот от мигрена, започнало да му досажда това протакане на играта и възкликнал:

- Щом играем, да играем, както трябва, а не само да си губим времето. Вие трябва да цените времето особено много. Нали знаете, че гениалните композитори умират в младите си години!
При тази забележка ръката на Белини затреперила и изпуснала билярдната пръчка. С разтревожен глас композиторът се обърнал на висок тон към присъстващите:
- Ето, виждате ли? Така е винаги: използва всеки повод да си прави жестоки шеги с мене! А много добре знае, че не мога да понасям такива неща.
Хайне приел избухването на Белини с усмивка:
- Не разбирам защо се палите толкова. Това, което казах, се отнася до гениалните композитори..., а аз откъде да знам дали вие сте гениален или не?

Само след няколко седмици Белини умира едва на 33 години, недалеч от Париж, от остро чревно възпаление, а тленните му останки почиват и до днес в прословутото парижко гробище Пер Лашез.

Шегите понякога са слепи улици, изричане на съдбата в безумието на веселието, който се шегува често не съзнава, че достига до провидението на една непосилна за нас истина...

Louis Leopold Boilly, A Game of Billiards 1807



събота, 19 февруари 2011 г.

Срещу заблудата



Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Много хора, роби на стомаха и съня, прекарват живота си без образование и възпитание подобно на скитници, при което, противно на природата, тялото им служи за наслада, а душата им е в тежест. Това пише големият римски историк Салустий един век преди новата ера.

 За духовните съмишленици няма време и пространство - една благодат на писмеността, на мъдростта на старите и на милостта на езика, който ни спасява от собственото ни безумие.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Вътрешено виждане


„Потърси лицето ми” - роман на Джон Ъпдайк 



 
Автор: Джон Ъпдайк
Издател: АВС
Категория: ХУДОЖЕСТВЕНА
Страници: 320 
Корица: мека
Формат: 14.5 / 21.0 см
ISBN: 9789549323375
Цена: 14.00лв.
Вашата цена: 9.80 лв.
Спестявате: 4.20лвл






Петър ПЛАМЕНОВ

В свят, където всичко е образ, литературата се нагърбва с нова, значително по-трудна задача – да изразява скритото от очите, скритото от демаскиращата, разсъбличаща магия на погледа. И както абстрактната живопис е опит да се изведе същността на вътрешния живот във видимостта, така думите днес трябва да се превърнат във вътрешни портрети на човешката същност, на интимността на съзнанието, което узнава и прониква в себе си.

„Потърси лицето ми” от 2002 г. е един от последните романи на Джон Ъпдайк (1932 -2009), и излиза за първи път на български език. Ъпдайк има славата на извънредно плодовит писател-новелист, който издава нова книга всяка година. Създал е 22 романа и едва ли не необозримо количество разкази, есета, литературна критика като своевременно публикува и десетина книги с поезия. В този роман, посветен на една именита художничка, на живота в и чрез изкуството, на живописта в дълбочина Ъпдайк повдига въпроса за отговорността, която човек носи пред себе си като творец на своята личност, на своята съдба, на истинското си лице... Тревожи с осъзнаването как всяка личност е част от съзвучието на мирозданието и във взаимовръзките с другите, със света всеки винаги се оказва пред тази отговорност. Какво прави човек от себе си, до къде се простират способностите му да въздейства на живота си и в последна сметка, в какво лежи изначалната вина на съществуването? – вътрешната динамика на романа се задава от тези клокочещи, под привидното безгрижие питания.


Наглед историята е камерна, построена като мемоарно откровение или гигантско интервю, което се разпростира като структуро организиращо начало. „Потърси лицето ми” е в пълния смисъл на думата постмодерен роман – голям разказ, осъществен черз експлозиите на безброй микро истории, чиито мозаечен произвол в един момент се превръща в ясна катина на една човешка съдба. Ъпдайк се заиграва с шаблоните на постмодерното писане – игровото начало, фрагментарността, множествеността на разказите и нееднолинейността на репрезентирания свят от една страна, а от друга с формалните постулати на високия модерен роман. „Потърси лицето ми” е работа, чието действие се развива в един единствен ден, подобно на емблемата „Одисей” на Джеймс Джойс, не рядко се предава гласа на „вътрешния поток” измежду изречените спомени, а писихологическият уклон е част от авторовата дискурсивна позиция, скрита зад гласовете на двете жени, чиято изящна диалогична игра е емоционална, мирогледна и онтологична битка.
И така „Потърси лицето ми”, разкрива живота на една художничка чрез собствените й спомени, измежду лъкатушенята на един не лек разговор за успеха, кариерата и триумфа на живопистта, за отношенията мъж-жена, любовта, таланта и излъганите надежди. 79-годишната  Хоуп, приема за интервю в своята провинциална къща в щата Върмонт младата 27-годишна журналистка от Ню Йорк Катърин, която иска да напише   статия за живота и творчеството й. Хоуп търпеливо разказва за редица събития от дългия си живот. В ранния предпролетен ден, наситен с „аромат на сезон, който предстои” в хола или докато пият чай в кухнята Хоуп споделя за своите именити съпрузи, за бясъка и славата, но и за изгубените надежди, за разочарованията и за силата на духа... Скоро обаче Катрин осъзнава, че Хоуп е подчинила своя собствен артистичен талант, за да подкрепи кариерата на своите съпрузи и е изневерила на дарованието си...  

Инкорпорирането в текста на няколко романови начала като мемоарното, биографичното и психологическото, покрити от общата структура на интервюто, по ироничен начин разобличава настоящата ситуация на човешкото, което съществува наистина само докато бъде отразявано, предавано от медиите, но оставено само на себе си чезне. Днешната фалшива откровеност, от която се храни егото и медийният рейтинг са ново лицемерие, което е по-опасно от обичайната престореност и двуличие, защото се самозалъгва и този, който лъже, докато се представя пред другите.


Ъпдайк не е далеч от усещането, че днешният човек се страхува от откровенноста и я прикрива зад темпераментно безсрамие, което граничи с рушителния цинизъми срещу всяко достойнство и човешко право на свенлива интимност; от натрапливата и продажна показност на изиграна искреност пред медийте, пред другите, но не и пред себе си. В лицето на своята централна героиня Хоуп белетристът разкрива несъстоятелността на медиизираното общуване, което дистанцира, а не пресеща хората, представя, но не разкрива темперамета, говори, но не осъществява диалог... Оттук и непрестанното усъмняване и подозрителонстта на Хоуп в подбудите на Катърин да пита, да пише, да се интерува. А всеки поглед е зов, отрковение и съдба, но и акт на излизане навън, на любопитство и сила, защото който поглежда навън, рано или късно следва да се обърне навътре, към своето, към дългите проекции – отражения и сенки в себе си.


Джон Ъпдайк е сред най-значимите представители на Американската литература от втората половина на ХХ-ти век, носител е на множество литературни отличия, сред които и две награди Пулицър за своята знаменита тетралогия от романи за заека „Заеко, бягай”, с подобно постижение може да се гордее още само Улям Фокнър. Всъщност през в целия си творчески път Джон Ъпдайк продължава голямата реалистична традиция на американския роман на ХХ-ти век. Ето кое дава право на британската литературна звезда Иън Макюън през 2009-та, да възкликне, че със смъртта му идва "края на златната ера на американския роман през втората половина на 20 век". На практика изкуството на Ъпдайкамериканската традицията на Фокнър и   Фицджералд, от друга поема щафетата на европейските търсения по отношение на психологията, пола, сексуалността на Дейвид Лорънс, интелектуализма на Джойс и не на последно място представянето на индивидуалното съзнание на Марсел Пруст.

„Потърси лицето ми” въпреки, че е една виртуална история на модерното изкуство, в основата си полага най-съществения проблем на модерното изкуство – отказването от образа, надхвърлянето, надрастването на реалността на видимото и потъването в стихията на сетивността отвътре. Преходът от реалистичното, регионално изкуство към абстрактната обобщеност и психологическа откровеност са обрат не само за изкуството на Живописта, а духовен обрат за всички хора – генерална културна трансформация на погледа към съществуването, на знаенето какво и кои сме и къде сме себе си – от грубия материализъм на перспективата, към изплъзващата се субтилност, към „духовния живот” вътре в индивида. Едно ликуващо завръщане или по-скоро припомняне на забравеното, на: „многоцветното нашествие в един нов езически свят, изкуството, съблечено от своите задължения към историята, към благочестието, към всичко, освен към славата на всеки ден и неговата пъстра кожа от цветове”.
Интересът на Ъпдайк към реалността на човешката съшност, в този негов двадесети роман, предприема един колкото интелектуален, толкова и  психологически любопитен ракурс – изкуството като висша духовна дейност, като място на непомерна свобода всъщност не е независимо от историята на света и на индивидите. Изкуството е форма на съпротива срещу обезумяването на човека, срещу „шутовския костюм на Дявола” и неговите саморазрушителни страсти. То е инструмент за познание, чиято дълбочина е непосилана за другите форми на знанието, то е вид вяра, която го превръща в начин на съществуване, защото „да правиш изкуство е най-възвишената, най-чистата човешка дейност, най-близкият досег до Бога, Богът, който е създал Себе си с това „бутане и дърпане” на цветовете”. Но самото изкуство е безмилосттно в откровеността си, тъй като е безстрастно и спокойно огледало за човешката направа, за човешкото в неговото живо и „пре-живяващо” събитието на съществуването естество.

Говорейки с Катърин, вглеждайки се в съвремената й фигура, обута с ботуши с дебели токове и дрехи от скъпа материя, предпочитаща кафе, пределно самоуверена, за да бъде деликатна, Хоуп неочаквано и за самата себе си изрича истината за своето изкуство – добре осъществено занаятчиство, защото се е отказала от най-скъпоценното в своето дарование, а именно странното, космизиращо и като че дълбоко инстинктивно чувство за красота. Хоуп е пожертвала именно него, за да изглежда „актуална”, за да бъде във вихъра на художествените полемики, но по този начин е осакатила себе си, своята способност да се докосва до истината:
Чувствахме се много интелигентни, отракани и в известен смисъл леко порочни, проклети, дори злонамерени... За да има истински напредък, трябват не само смели сърца, но също така и известна гнилост в нещата, за която само някои посветени се досещат. Точно този подход към гнилото води до чувствителността и до смелостта. Шокът беше градивен, знаеше, че опитомяване означава заличаване на изкуството...
Чувствителността й към красотата, е онова, което я остави на второ място като художничка. Големите, великите творци отиват отвъд красотата – отхвърлят я. Дяволски дар, но Дяволът предлага в замяна света...”.
Красотата е сред централните теми на романа – тя изкача ту тук, ту там, но чрез нея Ъпдайк заговаря веднъж за способността на творците да изразяват себе си и втори път за поврата в мисленето на човека, за способността му да изпитва радост и интензивно и плътно да съществува в материята на настоящето. Защото за Хоуп красотата е някаква интезнивност, вдъхновение, мотив за любов, близост и изкуство и колкото и да бяга от нея тя винаги изпитва носталгия по откровението на хармонията. Оказът, пренебрегването на красотата за сметка на грубата, мъжка и стихийна изразителност на емоционалните турболенции, обаче я оттласкавт далеч от истината за самата нея, откъдето и горчивото чувство за жертва и вина...

Силата на стила на Ъпдайк е в умението му да разкрива драмата на един живот през детайлите и съсредоточеността на словесните нюанси. Думата тук е пространството на кризата, в което събитието получава своята точна оценка. Зад големия разказ в изтънчеността на наблюдението проличава търсенето на ценностите, които създават достойнството на личността. Те са малките повратни точки, в които от тривиалното се извличат ароматите на неповторимата съдба. Често критиците определят Ъпдайк като „невъздържано наблюдателен” – авторският му поглед умее  да превръща детайла в арена на големите събития за героя. Когато говори за цвета, за съхнещата пастьозна материя на маслото, за мамещото ухание на боите Хоуп разкрива дълбоката си творческа страст,  жуженето на надеждата, за чистата илюзия също както зад думите й за тялото на съпруга й великия художник Зак, лошия пияница, великия мъж, за чиито прототип Ъпдайк използва фигурата на Джакън Полък, прозира не толкова страстта, колкото „ежедневното чудо” на близостта и как и изкуството и любовта са форми на желанието на човека да съхрани, да възпре мимолетното, да осъзнае изплъзващия се живот, да насите дните с нещо повече от безсмислено изтичащи часове...      


„Потърси лицето ми” е сложен и нееднозначен роман, творба на творческата зрелост на Джон Ъпдайк, в която покрай множеството теми и проблеми се прокрадва и един много съществен въпрос – възможно ли е човек да живее и обича без надежда. Няма ли да се обезличи същността му ако се отдалечи от копнежа си по красота, ако се отрече от крехкостта на емоционалното си пъстроцветие – може ли да се живее отвъд вярата, отвъд ценността, отвъд Бога. Романът не дава отговори, неговата сила е в питането и опита за равносметка за личното крушение, за крушението на един грандиозен проект за човека като „венец на творението”. Защото се долавя един интимен благ и същевременно осъдителен поглед, който ни разкрива такива каквито сме не пред света, а пред самите себе си - и тук пред лицето тази хипнотична и ужасяваща гледка започва и завършва всяка история... 



петък, 28 януари 2011 г.

Лека жена с тежък характер

 

Писма на хетери
или писмото като убежище на вечността

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg




Алкифрон "Писма на хетери"
Колекция Архетип
Превод: Драгомира Вълчева
Редактор: Мирена Славова 
Издава: Фондация за българска литература 
ISBN: 978-954-677-048-6, с. 59
Цена 4, 99 лв.











Как думите прекосяват времето?! Как мигновеното остава следа?! Как се ражда вечността - чрез думите и способността им  написани да се отливат в текстове, да се превръщат в писма за едни бъдещи очи... Всяко писмо търси своя получател, очаква да разкаже, да разкрие, да сподели... Чрез писмото винаги нахлуваме в един неподозиран свят, особено ако това са писма писани от ръката на сладострастни и мъдри жени...
Хетерата е лека жена с тежък характер.

Хетерата не вярва на сълзи, нито на на думи. Хетерата знае как да изиска своето: пари, скъпоценности, дрехи и слугини. Обича да пише писма, но държи да получава повече от красиви думи и увещания за безгранична любов :

Защо се мъчиш да пишеш толкова много?
Не ти трябват писма, трябват ти петдесет златни монети. Ако ме обичаш, дай ми ги, ако ли пък обичаш парите, не ми досаждай.
Бъди здрав!

Когато са с любовници, хетерите се забавляват:

Музиката бързо ни възбуди и понеже бяхме подпийнали, умът ни беше – досещаш се къде. Галехме ръцете на любовниците си, разтривахме ставите на пръстите им и в добавка към Дионисовите наслади започнахме любовна игра.
 Една от нас се изви назад и целуна любовника си, като го докосна с гърдите си. После уж се извърна, а всъщност притисна задната част на бедрата си в слабините му.
Вече се надигаха страстите на нас, жените, а на мъжете – ония работи.

Когато са без любовници, хетерите пак се забавляват:

Обаче най-пълна наслада ни достави невероятното състезание, подхванато от Триалида и Мирина, за това коя от двете ще извади на показ по-хубав и по-нежен задник. Първа Мирина си развърза колана и раздруса задника си, който се виждаше през прозрачния копринен хитон как се тресе като мляко, примесено с мед. Същевременно попоглеждаше назад към хълбоците си и тихо стенеше, сякаш извършваше любовен акт, така че аз останах поразена, кълна се в Афродита. Само че Триалида не се отказа и засенчи Мирина по разюзданост.


Хетерата има особен статут в античното общество . Тя е едновременно почитана и презирана, считана за достойна, но и за безчестна. Умни, самостоятелни и не рядко със силно влияние. Всъщност хетерите са високообразовани свободни жени, които свият най-често на двойна флейта от щъркелова кост или някакъв друг инструмент като аполоновата седмострунна лира. Били посветени в изкуството на разговора и разтухата. За тази цел се занимавали с изкуства, изучавали поезия, музика, умението за красиво държане и полагане на тялото, риторика, философия и дори декламация като така, освен да забавляват пируващите мъже с песни, те ставали и умели разказвачки, изкусни проницателни събеседници и търпеливи слушателки. В една от речите си остроезичният Демостен („Срещу Неера”) казва: „ Имаме хетерите за удоволствие, наложниците – за ежедневните телесни грижи, съпругите – за да раждат законни деца и като верни пазители на дома”.


Всъщност автърът на тези псевдоепистоли е софистът- оратор Алкифрон. За него не се знае твърде много - със сигурност е бил ретор, който живее по всяка вероятност през I I век, както е засечено по някои от събитията, за които говори в писанията си, съвременник е на един друг велик творец от тази епоха хапливия сатирик Лукиан. И това е всичко, което действително можем да твърдим. Все пак да си ретор през I I век на практика означава много. Във века на втората софистика – епохата на просветения мъдър император Адриан, реторът е синоним на високо образована личност, изкушена в богата палитра от интелектуални занимания. Човек, радващ се на широка извистност и почитание, комуто думата се слуша и съставя мнение... Втори век е и време, белязано от стремеж да бъдат възродени високия елински дух и блясъка на класическа Атина. “Писма на хетери” макари и на практика да е учебник по реторическо майсторство е също така и блестяща литература, изумително художествено произведение населено с ярки, пластични и запомнящи се образи на хората от късната Античност.

Не бегли фигури и сенки, а пълнокръвни, нахлули направо от „светската” хроника на Атина от IV век пр. Хр личности известни и неизвестни, прославени или безименни, но винаги колоритни и виталистично достоверни. Междувременно жанрът на писмото, и то тъкмо на фиктивното писмо е особено моден жанр през императорската епоха, покълнал от просопопеята - вид упражнение в реторската школа, развиващо умението да въведеш определен персонаж и да вложиш в устата му типичната за характера му реч, съобразена с особеностите на начина му на съществуване, образование и социален ранг.

Алкифрон оставя всъщност пет книги с писма (Epistolai) Писма на рибари, Писма на селяни, Писма на паразити ( гости на пира, които се отплащат за изяденото и изпитото като разсмиват гостите, правят комплименти на домакина, шут, традиционен песонаж в новата атическа комедия), Писма на роби и разбира се, Писма на хетери. Всички те предсавят обичайните отношения в Атина през ІV в. пр.н.е. и показват човека такъв какъвто е и днес с цялата му нееднозначност и обърканост. В някои от писмата на хетерите като тези между великия комедиограф Менандър и любимата му хетера Гликера са интересни и като документи, извори за отношенията и начина на живот на велики личности, или пък тези на Фрина и Праксител.

Явно античният човек от фиктивните писма на Алкифрон далеч не е така чужд на днешния постмодерен епистолограф в интернет... Пак в писмата си сме голи. Откровенноста ни днес пак е гола – необходимостта ни да обичаме и да бъдем обичани. Епистоларното слово винаги е било слово на тайните, на интимността и съкровеността. Дори най-дипломатичните писма разкриват истината не само за този, който ги пише, но и за онзи, за когото са предназначени. Писмото е свят. Посланик с мисия, завоевател с цел. Ту признание, ту призив или молба – написано с мастило или с лаптоп, писмото отново е всичко онова, което ни свързва с другите, всичко онва, което сме и което желаем да постигнем в този миг сега. То ни помага да се разбираме, да се сближаваме, да комуникираме въпреки разстоянието. Писмото е спомен и настояще... Защото всичко написано винаги в някакъв смисъл си остава „писмо” – тъсене на близък, на съратник, съмишленик в последна сметка на читател...






неделя, 23 януари 2011 г.

Търся радост






За хайку книгата на Омила - Цвета Джагарова
"Етаж нагоре" и за песъчинките радост


Не изпускай денят да си отиде,
 без песъчинка радост от него да си взел.

Дионисий от Сиракуза [1]

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


 П
онякога духът на някоя книга може да се изрази с едно изречение и това обикновено е за онези щастливи произведения, които са създадени сякаш на един дъх, без мъката на перото и потта на сътворението. “Търся радостта!” е най-точното като че ли духовното мото на новата стихосбирка на ОМИЛА - Цвета Джагарова  Един етаж на горе...”, защото е не просто израз на цялостна житейска философия, но и на един дълбок вътрешен импулс за творчество.
            Човекът през своята хилядолетна история сякаш не е доказал нищо друго освен неспособността си за щастие, очевидната невъзможност да бъде блажен в преброените дни на своя живот. Той сякаш не притежава друг талант освен таланта за безкрайно жалеене, не е пригоден за друго освен за страдание. Непостижимостта на щастието, влюбеността в тъгата, прекомерният талант за скръб и неизброимите нюанси на болката ето пейзажа на душата, а смисълът на живота е другаде. Скрит в удивлението, свежестта и умението за щастие. Способността за удивление е част от радостта от желанието да се живее... И все пак с причудливо упорство човекът продължава да търси, да мечтае и зове, да се моли и да жертва всичко, за да постигне щастието, защото то е неговото истинско предназначение, най-висшата цел и право. Щастието е зримото лице на съвършенството – “Необходимостта да търси истинското щастие е в основата на нашата свобода[2], а и съдба. “Един етаж на горе...” на Омила, след сбирките с хайку “Deo volente 1995г. и “Свободен пленник” 2000г., е търсене на изгубената способност за радост, едно ненатрапчиво напомняне за истинските ценности – любовта, приятелството, близостта с всичко живо, възторгът пред чудото на съществуването, красотата и разумността, дребните наслади, които са в основата на повседневното доволстване от нанизаните в броеница дни на живота; напомняне без всякаква дидактичност, елегантно и жизнелюбиво като глътка прохлада.

Известно е, че интенцията на автора прелива в специфичната форма на творбата. Настоящата книга е сложен жанров компендиум лъкатушещ между класическия хайку сборник, дневника и разгърнатия до завършено книжно цяло  хайбун – лирична проза прекъсната, пояснена и допълнена от хайку стихове. Но все пак  водещото начало е поезията, която елегантно прелива в прозаически късове – импресии, когато мисловната наситеност се противопостави на словесния аскетизъм в ритъм 5-7-5. От друга страна в цялата книга лъха аромата на особен тип мемоаристка, едно при-помняне на изминалото, едно удържане на отлетелите преживявания в словото, с помощта на бързата ръкописна бележка приписката, за да не убегне впечатлението; или пък на страницата от дневника с присъщата му вътрешна интимност на аз-говора, непосредствено разкриващ потока на вътрешния диалог. Жанровата полифоничност се превръща в особено умножаване на аз-гласа, който се само-из-рича в разнолики дискурсивни роли, изобразяващи не-еднаквите в пътя на времето житейски позиции, оцелостени единствено през самоосъзнаването. Тук Азът говори с гласовете на момичето, влюбената девойка, съпругата, майката, бабата, младата и зрялата личност, говори мъката и щастието, говори възхитения и вечно жаден човек, говори душата понесла патината на дългия живот и всичката тази много-реч-ивост е израз на едно съзнание, което се потопява в битието, пита за него и смисъла му с настойчивостта на мъдрец, но и с не по-малка страст го изживява.
Човекът е поредица от възрасти и роли: “Пътьом усещам/ нещо в мен умира,/ но друго се ражда”, но същността му се разкрива именно, чрез  непрестанната промяна, която отсява неприсъщото, суетното. Непрестанните загуби по пътя, сблъсъка с новото, не само замества загубата, но и подпомага  истинският лик на личността да се появи и прогледне през потока на множеството изоставени лица-маски, които времето е натрапило. Затова неподправеното самопризнание: “Поискай от мен/ само това, което дава/ цветето” е нещо повече от подкана да не се изисква повече от това, което може да бъде дадено, но е израз на  пределна честност, извод на самоосъзнаващата се личност, който не скрива прозрението за най-дълбокото основание на битието – любовта, красотата и свежестта. Смисълът не е далечен, смътен и непостижим, а открит в активното, щедро раз-дава-не на безценното: радостта и утехата на нежността. Пътят, улиците, които приканват в различни посоки, е обусловен от избора, в последна сметка целта на дългото битийно пътуване е само-осъзнатостта: “Път и пътник съм:/ пътят ми е невидим -/ у мен се вие”. 
В тази книга думите и гледките са огледало едни на други. Думите оглеждат лика на природата, но оглеждат и невидимото лице на вътрешния Аз. Възхита будят не само красивите пейзажи, но и прекрасните думи, които са картини на едно по-различно битие. Така в стиховете и прозаичните откъслеци Омила търси пресечната точка между природата и културата. Затова и Природата е основна действаща персона. Тя е утешителното лоно, в което се завръща човекът зажаднял за автентичност, за битие по-близко до същността. Всеодухотвореността на света, пантеистичната красота – ето импулса на тази поезия. Гледането-съзерцание е потапяне и възхита, но и съ-причастност към космическия ритъм. Човешкият живот следва пулсациите на всемира и от тази хармония се поражда красотата на самото битие. Личността заговаря природата и тя му отговаря не със слово, а с полъх, шепот, светлина, ромон, цветове. Вътрешната ретроспективност е изразена и в символиката на сезонните. Азът говори чрез гласа на есенната умъдреност и богатство, на утолените страсти, припомня си пролетното многозвучие и лятната наситеност, рисува пречистващата перспектива на зимата, която буди и страх и надежда. Още Сенека вижда годишните времена като образи на човешките възрасти, но тук житейските роли са намек не просто на времето, но на неизчерпаемостта на личността, която се променя и понася по различен начин отговорността на своя избор и любов.
Защото тъй както всяко дърво следва щедростта на своята мъдрост, така и всеки човек следва импулса на своята вътрешна история, логиката на уникалната си природа, преброждаща тъгата и веселието, а достойнството иде от силата, трансформираща болката в мъдрост: “Смола:/ с тихички сълзи дървото/ е изляло душата си”. Сила, противопоставяща срещу изненадейните раняващи удари, упорството на търпението и украшението на смирението. Страданието преследва, никъде не можем да избягаме от него, мъката ни придружава където и да идем, тъй като неизбежно навред носим участта си: “И на този бряг/ бурените / са ми познати”, трудностите съпътстват дните, но те не бива да изчерпват душата, да я обезсилват, а да я повдигат да спомагат способността й да осезава радостта и да се наслаждава: “Зимни неволи.../ а мен още ме радва/ валящият сняг”. Човекът, потопен в потока на своята съдба, на времето, което го съ-творява, няма как да се изтръгне от стремителността му: “Малко камъче,/ няма къде да идеш:/ все си в реката”, защото това би означавало да се напусне самия живот. Личността, за да се превърне в това което е, трябва да остави вълните на вечно завръщащата се болката, да отнесат от нея острите ъгли на гнева, егоизма и нетърпението, да превърне горчивите вълни на постоянната мъка в ласки, за да се разкрие красотата на смирения овал – съвършенството на добрия човек. Щедростта на Създателя, дал ни толкова красота и плодове, приготвил цял един свят, в който да блаженстваме, Който е подарил най-висшето благо – живота, трябва да бъде преповторена от личността, да бъде върната, за да се реализира и осъществи смисълът на битието, за да се изрази същността и благодарността: “Небесна мисия:/ да цъфнеш и да вържеш плод. / Просто е.”. Простотата иде от естествената склонност към доброта и непрестанното влечение към щастие, едно от имената, на което е щедростта. Добротата е винаги мислима като само-раз-даване на щедър плод, дар за-и-към другия. Но тази задача, не е нито лесна, нито еднократно реализируема, за нея човек се бори всекидневно и безотказно. Едно от най-големите предизвикателства пред индивида е опита му да при-внесе хармонията вътре в  себе си, да обуздае метежните си страсти, тревожността си и многоречивото неспокойствие: “Шеметен ритъм:/ но тялото и душата/ как се настигат?”. Простотата на съзвучието, в което тече природното битие, не се отдава лесно на човека, тази хармония, която съзерцава вън в природата, в мълчанието на звездите - в самия него се оказва разрушена и заглушена от шумотевицата на дребнотемието на грубата консумативност, радостта е може би последният оцелял път към мелодията на битието. Нейното преоткриване е всъщност акордиране на гласа на душата...
Освен в природата човекът се потопява и в една друга среда – тази на изреченото от Другия. Думите са също пейзажи, те са съ-параралелно битие и съ-битие, чуждото слово е провокация към с-мълчан-остта; затова често с изреченото от някой се води диалог или спор; цитатът се итериоризира и превръща в част не само от тъканта на текста, но и от собствения мироглед, основа за множество размисли и вътрешни полемики. Торо, Уолдън, Емерсън, Уайлд, Екзюпери, Башо, Овидий - ето духовните спътници на поетесата, в чиито думи тя търси подкрепа и потвърждение за своите изводи.
Всичко е повод за вдъхновение, за творчество: разходката сред природата, домашния уют и взаимоотношения, красивата баналност на живота. Пълнотата се усеща не в материалното изобилие, а в богатството от мисли, преживявания и чисто човешка топлина и близост, когато в шала на внучето се заплита пъргавото слънчево зайче, когато на щъркелите се дава поръчка за детенце, когато на простора увисват бебешки дрехи до тези на вуйчото... Всичко това са скъпоценните мигове на една тайна радост и доволство от живота, мигове които се превръщат в пълноводна река. Именно способността на хайку поезията да говори за тази обичайност, да я показва на пръв поглед семпло и изчистено, дори реалистично е в основата на очарованието на жанра, а и на неговата духовна достъпност и удивителна популярност. Защото поезията се оказва още по-видима на фона на катадневното, на улисията в подробностите от бита, които тя надмогва и превръща от битовизъм в осъзната красота. Така на пръв поглед от неподходящия материал за поезия еманира неочаквана лирическа енергия, факт емблематичен за  стиховете на Омила.
 Особено значим лайтмотив е този за дома, привидян като гнездо – око обърнато към небето, което събира всичко мило и топло. Гнездо, което сплита и преплита в близост съдбите на поколенията, ден по ден гради заедност и насища дните с любов. Домът е опора, натрупва сила за личността, генерира историята й, част е от най-значимите събития по пътя, защото утешава болката от мимолетността и враждебното безлюбие на бурите. Домът е борба със самотата и безсмислието на битието, защото заключва между сените си щастието на обичта: “Нощ./ Може би любовта е/ в оная светеща къща”. Мило пространство, в което мислите често се завръщат; което се носи в душата и е независимо от очертанията на стените. Домът е  непреходен, защото оцелява в спомените, в любовта и в съхранената памет за топлината  на бащината милувка и майчиния глас; пространство, което гука, раковина, която непрестанно шепне и зове, въпреки тежката ръка на съдбата: “Дом-раковинка:/ не зови го пак море,/ той лежи разбит”, оцелява в непреходността на обичта, която надделява и скръбта и времето: “Гугутка гукне:/ сърцето ми плаче/ за мама и татко”. Домът е пространството на обичта. Истинският дом на битието всъщност е любовта, която крепи съществуването и е  независима от условностите на преходността, топлината на близостта не отминава: “Ласките .../ листа,/ отнесени от вятъра”. Истинският живот започва едва с обичта, която слага действителното начало и на личността и на нейната екзистенция: “Животът ми започва с теб-/ казах ли ти /това- не помня...”. Понякога за най-същественото не са необходими думи, защото и най-голямата обич и най-силната радост не са нито шумни, нито показни - те са смълчани и тихи! Най-важното, често не се нуждае от ословесяване, думите могат да наранят до кръв, но могат и да нарушат светостта на чувството с шумотевицата си, да разрушат тайната на интимността  Поради това признаването  на тази деликатна истина идва от глъбината  до устните като спомен, като вътрешен риторичен въпрос и като въздишка, а не като пряка декларация, чиято груба демонстративност би наранила искреността на признанието.
Домът освен история има и вътрешна подялба на пространството,  всеки от семейството има дял в него. Пространството е не само израз на характера на индивида, но и съ-участва в неговото съз-дава-не и из-граж-дане. Поезия се ражда дори в най-женското пространство – кухнята – магерницата на живота: “Малко моливче/ в кухненската престилка/ ме боцка: пиши!”, защото няма специално време за поезия и всеки ден и час може да бъде превърнат в поезия, и защото жена съзерцава и описва преживяното, затова буреносното небе може да бъде видяно като преобърната тава. В кухнята-трапезария поколенията се срещат и единяват и времето няма значение, защото тук диша самата благодат на живота и се обменя виталната енергия; неочаквано се преоткрива смеха, напомнящ, че въпреки годините човек винаги остава дете спрямо самия живот и ако не с друго, то поне играе с думи и образи: “Ой, луна, луна,/ палачинко мамина:/ кой те метна там?”. В това пространство освен храната за тялото се приготвя и храната за душата, за любовта. Затова и усилията не тежат, тяхната реална физическа измеримост е независима от усещането за бреме - лекотата иде от смисъла, които постигат: “С торби към къщи/ не тежи в тях/ радостта за децата ми”. Щастието и радостта се умножават в споделеността, не губят нищо от себе си, а се удвояват и така радостта сближава, става израз на любов. Радостта разгръща и самия човек, а нейното раздаване умножава надеждата и открива оптимистичния хоризонт на битието: “В прегръдката ми/ спи внуче-пеленаче/ какво блаженство!”.
Има един постоянен глад у човека, една празнота, едно безспирно терзание, което все не може да бъде утолено: “Не е кучешки!/ Храна не го засища:/ глад от тъга е”. Тъгата, жалеенето, ощетяват човека, лишават го от неговия личен смисъл като същество на блаженството. Отчаянието от мъка е грях, тъй като парализира и усамотява. Тъгата е отсъствие от битието, непоносима пустота: “Няма гълъби./ Ни кучета. Ни котки. / И аз не съм тук”, изживяване на смъртта в тук-сегашното. В скръбта, както и в смъртта човекът отсъства от себе си и от своето предназначение – битийстването, в неговата скръб погива и самото мироздание и заради това тъгата  буди страх с опустошителността си, със способността си са унищожава и достойнството и добротата, да озверява: “Злоба има за всички-/ каза Поетът.../ Любовта не достига”. Вцепенен, безнадежден, ограбен и опустошен е тъжащият, той е неспособен дори на най-дребния жест за спасение, защото сам се е лишил от надеждата, отказал се е от вярата, която охранява смисъла на мимолетното човешко: “Плувам в нищото/ сламчици не докосвам/ и не търся”.
Това са признаците на онзи постоянен глад за радост, а радостта е насъщност, защото охранява и пази вярата, бодърства над надеждата и изтънчава сетивата и освобождава от страха: “Изгревът стопява/ тъмните сенки/ и в сърцето ми”. А “Да бъдеш весел означава да бъдеш безсмъртен още приживе[3], да си свободен от тлението, да се уподобиш на боговете[4]. Радостта иде отвред, но е необходима зоркост, за да не се пропусне, да не убегне, да не остане незабелязана и неизживяна: “Тръпне невидима-/ кой ли вятър я довява?-/ мойта радост”. Радостта е плашлива и няма нищо по-лесно от това да се подплаши и прогони. Затова се изисква мъдрост и готовност, за да бъде съхранена, а съкровището на щастието се натрупва не от закъсняващите порои късмет, а от малките почти незабележими песъчинки на радостта. На пръв поглед песъчинките са в изобилие и сякаш от вред дебне радост, но в същност те са рядкост, която би следвало да бъде опазвана и в думите и в спомените: “Колкото усмивка/ да трае нещо хубаво,/ помня го”. Само същественото, нищо излишно, лекотата на сърцето и богатството на душата, зависят от радостта, която лекува тъгата и болките. Красотата  и пълнотата на мига, премахват лошите мисли и карат да се забравят дребните и несъществени недоразумения: “Вишната цъфна/ докато спорехме,/ но... за какво беше?!”. Красотата утешава, умиротворява, възстановява способността за щастие, и затова е толкова необходима, а търсенето й цел на битието. Пред величавото спокойствие и вечната прелест на озвезденото небе всички пререкания изглеждат незначителни, нищожни и ненужни: “Тихо, тихичко.../ Да не чуят звездите/ нашта крамола!”.
Душевната деликатност предпоставя усещането за една все-любов, която обгръща всички живинки - мравчицата, надиграващите се пеперуди, будещите възхита румени ябълки и носи удовлетворение от разумното устроение на съзвучното битие. Съдбата на всяка мъничка душица трогва, свързаността с живота на другите същества, споделящи екзистенцията, обяснява уплахата от посичащите не само небето, но и сърцето мълнии, разкрива трепета във възклицанието: “Дъжд проливен, спри! /Да си поемат дъх / и цветята ...с мен.”. Единението и неразлъчеността с природния свят обуславят тази вселюбов, която се превръща в основен характерологичен белег на етоса на личността, сливащ я с всичко, което я обгръща: “Цър, цър, цър/ твой, твой, твой/ щурчето ми се врича в обич”.
В непрестанната готовност за душевни приключения, в неуморното търсене на песъчинките радост, в деликатния поглед и влюбеността в живота, в способността за по детски чисто удивление се коренят дълбоките послания на тази непретенциозна поезия, създадена с особен вкус и отношение към отделната дума и словосъчетание, към ритъма на цялото. Защото в пределно сгъстеното пространство на тази най-кратка форма всичко външно тежи и е по-видимо от другаде. Това е поезия на образа и акцента, където всяко излишество пречи както на яснотата на мисълта, така и на богатството на смисъла. Без усилие Омила успява да се справи  с предизвикателството на словесната аскеза, с необходимостта от запомнящ се експресивен изказ, отдавайки се на  въздържание от разгулната епитетност и умишлената метафоричност. Тези  качества обуславят лесното откриване на най-точната, богата семантично и конотативно лексема, на своеобразния ритъм на езиковия поток. Майсторството при създаване на хайку поезия е част от таланта, защото това е жанр, безпощадно изискващ съвършенство и не търпящ каквато и да е било етюдност.
Хайку е монолитна, напълно завършена форма, чиято удивителна отвореност е не в езиков, а в семантичен аспект. Тук ограниченото пространство на словото се надмогва от неограничеността на мисълта, стилистичният ефект се гради посредством парадокса на това не-равновесие и Цвета Джагарова умело се възползва от него. Значещата полифоничност – ето безкрайността на стиха. В това е и смисълът на търсенето на този по-особен, по-възвишен поглед към действителността “един етаж нагоре”, на онова особено духовното усилие да се досегне и осезае необята, по примера на древния китайски поет Уан Джъ` Хуан, а ролята на поетите открай време е била да разширяват полезрението на мисълта.
Не-случайно поразяват любовта и красотата, не-случайно тегне върху раменете ни страданието. Защото малките  случайности стават вещание за мисълта на Бога и се превръщат в Съдба. По този начин случката става съ-битие, пресечна точка на срещата между необходимото и желаното: “Случайни срещи./ Случайни разговори./ Нима случайни?”. Тайната на мисълта, която пресреща пътищата и ги слива или превръща в противостоящи раздруми, предопределя взаимоотгласа и ехото в копнението за връзка и близост, за осъзнаване. Пътят към Бога, стремящ се към нас, преминава през нашия път към Другия и Света, пътят е винаги среща: “Щом  тръгна към теб/ и ти към мене тръгваш: за миг сме двама” - желанието е вече единение, а всяко пътуване е търсене и самопознание.
Радостта е по-голямо изпитание за човека от страданието. Да си щастлив е по-трудно, отколкото да скърбиш. В радостта, а не в мъката човек разгръща цялата си способност на любов, доброта, щедрост и смирение и затова тя изисква повече усилия и нравствена дарба. “Човекът, за да не е без скръб, е измислил щастието[5] пише Публий Сир.  Непостижимостта на радостта и страхът от нея са терзание, но крачките на щастието стъпват по пепелта на нещастието. Тъгите трябва да се забравят: “Разцъфтялото-/прецъфтялото цвете/ хич не поглежда”. Пътуването към радостта никага не е напразно, дори ако тя е просто химера, защото сънят за щастие е вече щастие.
Пише отъженият човек, недоволен от действителността, която го обгръща, несправедливостта, която го потиска и взривява в него негодувание.  Словата му винаги са протест и призив, дори когато рисуват пейзажи. Защото да говориш, означава да ословесяваш болките си. Писането утешава тъгата, лекува гнева, смирява, защото е път. Отхвърлянето на несъвършеното и грозното, помага да се осъзнае прекрасното. Четенето води към щастие. Тъй като се споделя не само натрупаната мъдрост от тъгата, но и възхитата от живота. Омила е щастлив човек, понеже щедро раздава богатството на своите мисли и опита на своя път към радостта, а с присъщата си душевна деликатност ни прави непосредствено съпричастни към тревогите и насладите си. “Един етаж нагоре” е книга приключение, защото там има истински духовни събития и множество песъчинки радост... Просто е щастието. Нищо повече от слънце цял ден.




24. Х. 2005 г.
Понеделник


[1] Дионисий от Сиракуза, Химн посветен на Бакхус:  “Търся радост, Бакхусе!”

[2] Джон Лок в “За човешкия разсъдък”;
[3]  Мисъл на Ърнест Хемингуей.
[4] Древните гърци са смятали, че Олимпийските богове винаги са щастливи и се смеели непрекъснато. Смехът и радостта са  характеристики на бога, белег за божественост и свобода от страданието и смъртта, затова ликувайки човек заприличва на бог. Способността за веселие се възприема като израз на изключителна благодат за обречения на страдания човешки род в отличие от всички други същества.
[5] Публий Сир в “Сентенции”, За радостта и удоволствията;