петък, 28 януари 2011 г.

Лека жена с тежък характер

 

Писма на хетери
или писмото като убежище на вечността

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg




Алкифрон "Писма на хетери"
Колекция Архетип
Превод: Драгомира Вълчева
Редактор: Мирена Славова 
Издава: Фондация за българска литература 
ISBN: 978-954-677-048-6, с. 59
Цена 4, 99 лв.











Как думите прекосяват времето?! Как мигновеното остава следа?! Как се ражда вечността - чрез думите и способността им  написани да се отливат в текстове, да се превръщат в писма за едни бъдещи очи... Всяко писмо търси своя получател, очаква да разкаже, да разкрие, да сподели... Чрез писмото винаги нахлуваме в един неподозиран свят, особено ако това са писма писани от ръката на сладострастни и мъдри жени...
Хетерата е лека жена с тежък характер.

Хетерата не вярва на сълзи, нито на на думи. Хетерата знае как да изиска своето: пари, скъпоценности, дрехи и слугини. Обича да пише писма, но държи да получава повече от красиви думи и увещания за безгранична любов :

Защо се мъчиш да пишеш толкова много?
Не ти трябват писма, трябват ти петдесет златни монети. Ако ме обичаш, дай ми ги, ако ли пък обичаш парите, не ми досаждай.
Бъди здрав!

Когато са с любовници, хетерите се забавляват:

Музиката бързо ни възбуди и понеже бяхме подпийнали, умът ни беше – досещаш се къде. Галехме ръцете на любовниците си, разтривахме ставите на пръстите им и в добавка към Дионисовите наслади започнахме любовна игра.
 Една от нас се изви назад и целуна любовника си, като го докосна с гърдите си. После уж се извърна, а всъщност притисна задната част на бедрата си в слабините му.
Вече се надигаха страстите на нас, жените, а на мъжете – ония работи.

Когато са без любовници, хетерите пак се забавляват:

Обаче най-пълна наслада ни достави невероятното състезание, подхванато от Триалида и Мирина, за това коя от двете ще извади на показ по-хубав и по-нежен задник. Първа Мирина си развърза колана и раздруса задника си, който се виждаше през прозрачния копринен хитон как се тресе като мляко, примесено с мед. Същевременно попоглеждаше назад към хълбоците си и тихо стенеше, сякаш извършваше любовен акт, така че аз останах поразена, кълна се в Афродита. Само че Триалида не се отказа и засенчи Мирина по разюзданост.


Хетерата има особен статут в античното общество . Тя е едновременно почитана и презирана, считана за достойна, но и за безчестна. Умни, самостоятелни и не рядко със силно влияние. Всъщност хетерите са високообразовани свободни жени, които свият най-често на двойна флейта от щъркелова кост или някакъв друг инструмент като аполоновата седмострунна лира. Били посветени в изкуството на разговора и разтухата. За тази цел се занимавали с изкуства, изучавали поезия, музика, умението за красиво държане и полагане на тялото, риторика, философия и дори декламация като така, освен да забавляват пируващите мъже с песни, те ставали и умели разказвачки, изкусни проницателни събеседници и търпеливи слушателки. В една от речите си остроезичният Демостен („Срещу Неера”) казва: „ Имаме хетерите за удоволствие, наложниците – за ежедневните телесни грижи, съпругите – за да раждат законни деца и като верни пазители на дома”.


Всъщност автърът на тези псевдоепистоли е софистът- оратор Алкифрон. За него не се знае твърде много - със сигурност е бил ретор, който живее по всяка вероятност през I I век, както е засечено по някои от събитията, за които говори в писанията си, съвременник е на един друг велик творец от тази епоха хапливия сатирик Лукиан. И това е всичко, което действително можем да твърдим. Все пак да си ретор през I I век на практика означава много. Във века на втората софистика – епохата на просветения мъдър император Адриан, реторът е синоним на високо образована личност, изкушена в богата палитра от интелектуални занимания. Човек, радващ се на широка извистност и почитание, комуто думата се слуша и съставя мнение... Втори век е и време, белязано от стремеж да бъдат възродени високия елински дух и блясъка на класическа Атина. “Писма на хетери” макари и на практика да е учебник по реторическо майсторство е също така и блестяща литература, изумително художествено произведение населено с ярки, пластични и запомнящи се образи на хората от късната Античност.

Не бегли фигури и сенки, а пълнокръвни, нахлули направо от „светската” хроника на Атина от IV век пр. Хр личности известни и неизвестни, прославени или безименни, но винаги колоритни и виталистично достоверни. Междувременно жанрът на писмото, и то тъкмо на фиктивното писмо е особено моден жанр през императорската епоха, покълнал от просопопеята - вид упражнение в реторската школа, развиващо умението да въведеш определен персонаж и да вложиш в устата му типичната за характера му реч, съобразена с особеностите на начина му на съществуване, образование и социален ранг.

Алкифрон оставя всъщност пет книги с писма (Epistolai) Писма на рибари, Писма на селяни, Писма на паразити ( гости на пира, които се отплащат за изяденото и изпитото като разсмиват гостите, правят комплименти на домакина, шут, традиционен песонаж в новата атическа комедия), Писма на роби и разбира се, Писма на хетери. Всички те предсавят обичайните отношения в Атина през ІV в. пр.н.е. и показват човека такъв какъвто е и днес с цялата му нееднозначност и обърканост. В някои от писмата на хетерите като тези между великия комедиограф Менандър и любимата му хетера Гликера са интересни и като документи, извори за отношенията и начина на живот на велики личности, или пък тези на Фрина и Праксител.

Явно античният човек от фиктивните писма на Алкифрон далеч не е така чужд на днешния постмодерен епистолограф в интернет... Пак в писмата си сме голи. Откровенноста ни днес пак е гола – необходимостта ни да обичаме и да бъдем обичани. Епистоларното слово винаги е било слово на тайните, на интимността и съкровеността. Дори най-дипломатичните писма разкриват истината не само за този, който ги пише, но и за онзи, за когото са предназначени. Писмото е свят. Посланик с мисия, завоевател с цел. Ту признание, ту призив или молба – написано с мастило или с лаптоп, писмото отново е всичко онова, което ни свързва с другите, всичко онва, което сме и което желаем да постигнем в този миг сега. То ни помага да се разбираме, да се сближаваме, да комуникираме въпреки разстоянието. Писмото е спомен и настояще... Защото всичко написано винаги в някакъв смисъл си остава „писмо” – тъсене на близък, на съратник, съмишленик в последна сметка на читател...






неделя, 23 януари 2011 г.

Търся радост






За хайку книгата на Омила - Цвета Джагарова
"Етаж нагоре" и за песъчинките радост


Не изпускай денят да си отиде,
 без песъчинка радост от него да си взел.

Дионисий от Сиракуза [1]

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


 П
онякога духът на някоя книга може да се изрази с едно изречение и това обикновено е за онези щастливи произведения, които са създадени сякаш на един дъх, без мъката на перото и потта на сътворението. “Търся радостта!” е най-точното като че ли духовното мото на новата стихосбирка на ОМИЛА - Цвета Джагарова  Един етаж на горе...”, защото е не просто израз на цялостна житейска философия, но и на един дълбок вътрешен импулс за творчество.
            Човекът през своята хилядолетна история сякаш не е доказал нищо друго освен неспособността си за щастие, очевидната невъзможност да бъде блажен в преброените дни на своя живот. Той сякаш не притежава друг талант освен таланта за безкрайно жалеене, не е пригоден за друго освен за страдание. Непостижимостта на щастието, влюбеността в тъгата, прекомерният талант за скръб и неизброимите нюанси на болката ето пейзажа на душата, а смисълът на живота е другаде. Скрит в удивлението, свежестта и умението за щастие. Способността за удивление е част от радостта от желанието да се живее... И все пак с причудливо упорство човекът продължава да търси, да мечтае и зове, да се моли и да жертва всичко, за да постигне щастието, защото то е неговото истинско предназначение, най-висшата цел и право. Щастието е зримото лице на съвършенството – “Необходимостта да търси истинското щастие е в основата на нашата свобода[2], а и съдба. “Един етаж на горе...” на Омила, след сбирките с хайку “Deo volente 1995г. и “Свободен пленник” 2000г., е търсене на изгубената способност за радост, едно ненатрапчиво напомняне за истинските ценности – любовта, приятелството, близостта с всичко живо, възторгът пред чудото на съществуването, красотата и разумността, дребните наслади, които са в основата на повседневното доволстване от нанизаните в броеница дни на живота; напомняне без всякаква дидактичност, елегантно и жизнелюбиво като глътка прохлада.

Известно е, че интенцията на автора прелива в специфичната форма на творбата. Настоящата книга е сложен жанров компендиум лъкатушещ между класическия хайку сборник, дневника и разгърнатия до завършено книжно цяло  хайбун – лирична проза прекъсната, пояснена и допълнена от хайку стихове. Но все пак  водещото начало е поезията, която елегантно прелива в прозаически късове – импресии, когато мисловната наситеност се противопостави на словесния аскетизъм в ритъм 5-7-5. От друга страна в цялата книга лъха аромата на особен тип мемоаристка, едно при-помняне на изминалото, едно удържане на отлетелите преживявания в словото, с помощта на бързата ръкописна бележка приписката, за да не убегне впечатлението; или пък на страницата от дневника с присъщата му вътрешна интимност на аз-говора, непосредствено разкриващ потока на вътрешния диалог. Жанровата полифоничност се превръща в особено умножаване на аз-гласа, който се само-из-рича в разнолики дискурсивни роли, изобразяващи не-еднаквите в пътя на времето житейски позиции, оцелостени единствено през самоосъзнаването. Тук Азът говори с гласовете на момичето, влюбената девойка, съпругата, майката, бабата, младата и зрялата личност, говори мъката и щастието, говори възхитения и вечно жаден човек, говори душата понесла патината на дългия живот и всичката тази много-реч-ивост е израз на едно съзнание, което се потопява в битието, пита за него и смисъла му с настойчивостта на мъдрец, но и с не по-малка страст го изживява.
Човекът е поредица от възрасти и роли: “Пътьом усещам/ нещо в мен умира,/ но друго се ражда”, но същността му се разкрива именно, чрез  непрестанната промяна, която отсява неприсъщото, суетното. Непрестанните загуби по пътя, сблъсъка с новото, не само замества загубата, но и подпомага  истинският лик на личността да се появи и прогледне през потока на множеството изоставени лица-маски, които времето е натрапило. Затова неподправеното самопризнание: “Поискай от мен/ само това, което дава/ цветето” е нещо повече от подкана да не се изисква повече от това, което може да бъде дадено, но е израз на  пределна честност, извод на самоосъзнаващата се личност, който не скрива прозрението за най-дълбокото основание на битието – любовта, красотата и свежестта. Смисълът не е далечен, смътен и непостижим, а открит в активното, щедро раз-дава-не на безценното: радостта и утехата на нежността. Пътят, улиците, които приканват в различни посоки, е обусловен от избора, в последна сметка целта на дългото битийно пътуване е само-осъзнатостта: “Път и пътник съм:/ пътят ми е невидим -/ у мен се вие”. 
В тази книга думите и гледките са огледало едни на други. Думите оглеждат лика на природата, но оглеждат и невидимото лице на вътрешния Аз. Възхита будят не само красивите пейзажи, но и прекрасните думи, които са картини на едно по-различно битие. Така в стиховете и прозаичните откъслеци Омила търси пресечната точка между природата и културата. Затова и Природата е основна действаща персона. Тя е утешителното лоно, в което се завръща човекът зажаднял за автентичност, за битие по-близко до същността. Всеодухотвореността на света, пантеистичната красота – ето импулса на тази поезия. Гледането-съзерцание е потапяне и възхита, но и съ-причастност към космическия ритъм. Човешкият живот следва пулсациите на всемира и от тази хармония се поражда красотата на самото битие. Личността заговаря природата и тя му отговаря не със слово, а с полъх, шепот, светлина, ромон, цветове. Вътрешната ретроспективност е изразена и в символиката на сезонните. Азът говори чрез гласа на есенната умъдреност и богатство, на утолените страсти, припомня си пролетното многозвучие и лятната наситеност, рисува пречистващата перспектива на зимата, която буди и страх и надежда. Още Сенека вижда годишните времена като образи на човешките възрасти, но тук житейските роли са намек не просто на времето, но на неизчерпаемостта на личността, която се променя и понася по различен начин отговорността на своя избор и любов.
Защото тъй както всяко дърво следва щедростта на своята мъдрост, така и всеки човек следва импулса на своята вътрешна история, логиката на уникалната си природа, преброждаща тъгата и веселието, а достойнството иде от силата, трансформираща болката в мъдрост: “Смола:/ с тихички сълзи дървото/ е изляло душата си”. Сила, противопоставяща срещу изненадейните раняващи удари, упорството на търпението и украшението на смирението. Страданието преследва, никъде не можем да избягаме от него, мъката ни придружава където и да идем, тъй като неизбежно навред носим участта си: “И на този бряг/ бурените / са ми познати”, трудностите съпътстват дните, но те не бива да изчерпват душата, да я обезсилват, а да я повдигат да спомагат способността й да осезава радостта и да се наслаждава: “Зимни неволи.../ а мен още ме радва/ валящият сняг”. Човекът, потопен в потока на своята съдба, на времето, което го съ-творява, няма как да се изтръгне от стремителността му: “Малко камъче,/ няма къде да идеш:/ все си в реката”, защото това би означавало да се напусне самия живот. Личността, за да се превърне в това което е, трябва да остави вълните на вечно завръщащата се болката, да отнесат от нея острите ъгли на гнева, егоизма и нетърпението, да превърне горчивите вълни на постоянната мъка в ласки, за да се разкрие красотата на смирения овал – съвършенството на добрия човек. Щедростта на Създателя, дал ни толкова красота и плодове, приготвил цял един свят, в който да блаженстваме, Който е подарил най-висшето благо – живота, трябва да бъде преповторена от личността, да бъде върната, за да се реализира и осъществи смисълът на битието, за да се изрази същността и благодарността: “Небесна мисия:/ да цъфнеш и да вържеш плод. / Просто е.”. Простотата иде от естествената склонност към доброта и непрестанното влечение към щастие, едно от имената, на което е щедростта. Добротата е винаги мислима като само-раз-даване на щедър плод, дар за-и-към другия. Но тази задача, не е нито лесна, нито еднократно реализируема, за нея човек се бори всекидневно и безотказно. Едно от най-големите предизвикателства пред индивида е опита му да при-внесе хармонията вътре в  себе си, да обуздае метежните си страсти, тревожността си и многоречивото неспокойствие: “Шеметен ритъм:/ но тялото и душата/ как се настигат?”. Простотата на съзвучието, в което тече природното битие, не се отдава лесно на човека, тази хармония, която съзерцава вън в природата, в мълчанието на звездите - в самия него се оказва разрушена и заглушена от шумотевицата на дребнотемието на грубата консумативност, радостта е може би последният оцелял път към мелодията на битието. Нейното преоткриване е всъщност акордиране на гласа на душата...
Освен в природата човекът се потопява и в една друга среда – тази на изреченото от Другия. Думите са също пейзажи, те са съ-параралелно битие и съ-битие, чуждото слово е провокация към с-мълчан-остта; затова често с изреченото от някой се води диалог или спор; цитатът се итериоризира и превръща в част не само от тъканта на текста, но и от собствения мироглед, основа за множество размисли и вътрешни полемики. Торо, Уолдън, Емерсън, Уайлд, Екзюпери, Башо, Овидий - ето духовните спътници на поетесата, в чиито думи тя търси подкрепа и потвърждение за своите изводи.
Всичко е повод за вдъхновение, за творчество: разходката сред природата, домашния уют и взаимоотношения, красивата баналност на живота. Пълнотата се усеща не в материалното изобилие, а в богатството от мисли, преживявания и чисто човешка топлина и близост, когато в шала на внучето се заплита пъргавото слънчево зайче, когато на щъркелите се дава поръчка за детенце, когато на простора увисват бебешки дрехи до тези на вуйчото... Всичко това са скъпоценните мигове на една тайна радост и доволство от живота, мигове които се превръщат в пълноводна река. Именно способността на хайку поезията да говори за тази обичайност, да я показва на пръв поглед семпло и изчистено, дори реалистично е в основата на очарованието на жанра, а и на неговата духовна достъпност и удивителна популярност. Защото поезията се оказва още по-видима на фона на катадневното, на улисията в подробностите от бита, които тя надмогва и превръща от битовизъм в осъзната красота. Така на пръв поглед от неподходящия материал за поезия еманира неочаквана лирическа енергия, факт емблематичен за  стиховете на Омила.
 Особено значим лайтмотив е този за дома, привидян като гнездо – око обърнато към небето, което събира всичко мило и топло. Гнездо, което сплита и преплита в близост съдбите на поколенията, ден по ден гради заедност и насища дните с любов. Домът е опора, натрупва сила за личността, генерира историята й, част е от най-значимите събития по пътя, защото утешава болката от мимолетността и враждебното безлюбие на бурите. Домът е борба със самотата и безсмислието на битието, защото заключва между сените си щастието на обичта: “Нощ./ Може би любовта е/ в оная светеща къща”. Мило пространство, в което мислите често се завръщат; което се носи в душата и е независимо от очертанията на стените. Домът е  непреходен, защото оцелява в спомените, в любовта и в съхранената памет за топлината  на бащината милувка и майчиния глас; пространство, което гука, раковина, която непрестанно шепне и зове, въпреки тежката ръка на съдбата: “Дом-раковинка:/ не зови го пак море,/ той лежи разбит”, оцелява в непреходността на обичта, която надделява и скръбта и времето: “Гугутка гукне:/ сърцето ми плаче/ за мама и татко”. Домът е пространството на обичта. Истинският дом на битието всъщност е любовта, която крепи съществуването и е  независима от условностите на преходността, топлината на близостта не отминава: “Ласките .../ листа,/ отнесени от вятъра”. Истинският живот започва едва с обичта, която слага действителното начало и на личността и на нейната екзистенция: “Животът ми започва с теб-/ казах ли ти /това- не помня...”. Понякога за най-същественото не са необходими думи, защото и най-голямата обич и най-силната радост не са нито шумни, нито показни - те са смълчани и тихи! Най-важното, често не се нуждае от ословесяване, думите могат да наранят до кръв, но могат и да нарушат светостта на чувството с шумотевицата си, да разрушат тайната на интимността  Поради това признаването  на тази деликатна истина идва от глъбината  до устните като спомен, като вътрешен риторичен въпрос и като въздишка, а не като пряка декларация, чиято груба демонстративност би наранила искреността на признанието.
Домът освен история има и вътрешна подялба на пространството,  всеки от семейството има дял в него. Пространството е не само израз на характера на индивида, но и съ-участва в неговото съз-дава-не и из-граж-дане. Поезия се ражда дори в най-женското пространство – кухнята – магерницата на живота: “Малко моливче/ в кухненската престилка/ ме боцка: пиши!”, защото няма специално време за поезия и всеки ден и час може да бъде превърнат в поезия, и защото жена съзерцава и описва преживяното, затова буреносното небе може да бъде видяно като преобърната тава. В кухнята-трапезария поколенията се срещат и единяват и времето няма значение, защото тук диша самата благодат на живота и се обменя виталната енергия; неочаквано се преоткрива смеха, напомнящ, че въпреки годините човек винаги остава дете спрямо самия живот и ако не с друго, то поне играе с думи и образи: “Ой, луна, луна,/ палачинко мамина:/ кой те метна там?”. В това пространство освен храната за тялото се приготвя и храната за душата, за любовта. Затова и усилията не тежат, тяхната реална физическа измеримост е независима от усещането за бреме - лекотата иде от смисъла, които постигат: “С торби към къщи/ не тежи в тях/ радостта за децата ми”. Щастието и радостта се умножават в споделеността, не губят нищо от себе си, а се удвояват и така радостта сближава, става израз на любов. Радостта разгръща и самия човек, а нейното раздаване умножава надеждата и открива оптимистичния хоризонт на битието: “В прегръдката ми/ спи внуче-пеленаче/ какво блаженство!”.
Има един постоянен глад у човека, една празнота, едно безспирно терзание, което все не може да бъде утолено: “Не е кучешки!/ Храна не го засища:/ глад от тъга е”. Тъгата, жалеенето, ощетяват човека, лишават го от неговия личен смисъл като същество на блаженството. Отчаянието от мъка е грях, тъй като парализира и усамотява. Тъгата е отсъствие от битието, непоносима пустота: “Няма гълъби./ Ни кучета. Ни котки. / И аз не съм тук”, изживяване на смъртта в тук-сегашното. В скръбта, както и в смъртта човекът отсъства от себе си и от своето предназначение – битийстването, в неговата скръб погива и самото мироздание и заради това тъгата  буди страх с опустошителността си, със способността си са унищожава и достойнството и добротата, да озверява: “Злоба има за всички-/ каза Поетът.../ Любовта не достига”. Вцепенен, безнадежден, ограбен и опустошен е тъжащият, той е неспособен дори на най-дребния жест за спасение, защото сам се е лишил от надеждата, отказал се е от вярата, която охранява смисъла на мимолетното човешко: “Плувам в нищото/ сламчици не докосвам/ и не търся”.
Това са признаците на онзи постоянен глад за радост, а радостта е насъщност, защото охранява и пази вярата, бодърства над надеждата и изтънчава сетивата и освобождава от страха: “Изгревът стопява/ тъмните сенки/ и в сърцето ми”. А “Да бъдеш весел означава да бъдеш безсмъртен още приживе[3], да си свободен от тлението, да се уподобиш на боговете[4]. Радостта иде отвред, но е необходима зоркост, за да не се пропусне, да не убегне, да не остане незабелязана и неизживяна: “Тръпне невидима-/ кой ли вятър я довява?-/ мойта радост”. Радостта е плашлива и няма нищо по-лесно от това да се подплаши и прогони. Затова се изисква мъдрост и готовност, за да бъде съхранена, а съкровището на щастието се натрупва не от закъсняващите порои късмет, а от малките почти незабележими песъчинки на радостта. На пръв поглед песъчинките са в изобилие и сякаш от вред дебне радост, но в същност те са рядкост, която би следвало да бъде опазвана и в думите и в спомените: “Колкото усмивка/ да трае нещо хубаво,/ помня го”. Само същественото, нищо излишно, лекотата на сърцето и богатството на душата, зависят от радостта, която лекува тъгата и болките. Красотата  и пълнотата на мига, премахват лошите мисли и карат да се забравят дребните и несъществени недоразумения: “Вишната цъфна/ докато спорехме,/ но... за какво беше?!”. Красотата утешава, умиротворява, възстановява способността за щастие, и затова е толкова необходима, а търсенето й цел на битието. Пред величавото спокойствие и вечната прелест на озвезденото небе всички пререкания изглеждат незначителни, нищожни и ненужни: “Тихо, тихичко.../ Да не чуят звездите/ нашта крамола!”.
Душевната деликатност предпоставя усещането за една все-любов, която обгръща всички живинки - мравчицата, надиграващите се пеперуди, будещите възхита румени ябълки и носи удовлетворение от разумното устроение на съзвучното битие. Съдбата на всяка мъничка душица трогва, свързаността с живота на другите същества, споделящи екзистенцията, обяснява уплахата от посичащите не само небето, но и сърцето мълнии, разкрива трепета във възклицанието: “Дъжд проливен, спри! /Да си поемат дъх / и цветята ...с мен.”. Единението и неразлъчеността с природния свят обуславят тази вселюбов, която се превръща в основен характерологичен белег на етоса на личността, сливащ я с всичко, което я обгръща: “Цър, цър, цър/ твой, твой, твой/ щурчето ми се врича в обич”.
В непрестанната готовност за душевни приключения, в неуморното търсене на песъчинките радост, в деликатния поглед и влюбеността в живота, в способността за по детски чисто удивление се коренят дълбоките послания на тази непретенциозна поезия, създадена с особен вкус и отношение към отделната дума и словосъчетание, към ритъма на цялото. Защото в пределно сгъстеното пространство на тази най-кратка форма всичко външно тежи и е по-видимо от другаде. Това е поезия на образа и акцента, където всяко излишество пречи както на яснотата на мисълта, така и на богатството на смисъла. Без усилие Омила успява да се справи  с предизвикателството на словесната аскеза, с необходимостта от запомнящ се експресивен изказ, отдавайки се на  въздържание от разгулната епитетност и умишлената метафоричност. Тези  качества обуславят лесното откриване на най-точната, богата семантично и конотативно лексема, на своеобразния ритъм на езиковия поток. Майсторството при създаване на хайку поезия е част от таланта, защото това е жанр, безпощадно изискващ съвършенство и не търпящ каквато и да е било етюдност.
Хайку е монолитна, напълно завършена форма, чиято удивителна отвореност е не в езиков, а в семантичен аспект. Тук ограниченото пространство на словото се надмогва от неограничеността на мисълта, стилистичният ефект се гради посредством парадокса на това не-равновесие и Цвета Джагарова умело се възползва от него. Значещата полифоничност – ето безкрайността на стиха. В това е и смисълът на търсенето на този по-особен, по-възвишен поглед към действителността “един етаж нагоре”, на онова особено духовното усилие да се досегне и осезае необята, по примера на древния китайски поет Уан Джъ` Хуан, а ролята на поетите открай време е била да разширяват полезрението на мисълта.
Не-случайно поразяват любовта и красотата, не-случайно тегне върху раменете ни страданието. Защото малките  случайности стават вещание за мисълта на Бога и се превръщат в Съдба. По този начин случката става съ-битие, пресечна точка на срещата между необходимото и желаното: “Случайни срещи./ Случайни разговори./ Нима случайни?”. Тайната на мисълта, която пресреща пътищата и ги слива или превръща в противостоящи раздруми, предопределя взаимоотгласа и ехото в копнението за връзка и близост, за осъзнаване. Пътят към Бога, стремящ се към нас, преминава през нашия път към Другия и Света, пътят е винаги среща: “Щом  тръгна към теб/ и ти към мене тръгваш: за миг сме двама” - желанието е вече единение, а всяко пътуване е търсене и самопознание.
Радостта е по-голямо изпитание за човека от страданието. Да си щастлив е по-трудно, отколкото да скърбиш. В радостта, а не в мъката човек разгръща цялата си способност на любов, доброта, щедрост и смирение и затова тя изисква повече усилия и нравствена дарба. “Човекът, за да не е без скръб, е измислил щастието[5] пише Публий Сир.  Непостижимостта на радостта и страхът от нея са терзание, но крачките на щастието стъпват по пепелта на нещастието. Тъгите трябва да се забравят: “Разцъфтялото-/прецъфтялото цвете/ хич не поглежда”. Пътуването към радостта никага не е напразно, дори ако тя е просто химера, защото сънят за щастие е вече щастие.
Пише отъженият човек, недоволен от действителността, която го обгръща, несправедливостта, която го потиска и взривява в него негодувание.  Словата му винаги са протест и призив, дори когато рисуват пейзажи. Защото да говориш, означава да ословесяваш болките си. Писането утешава тъгата, лекува гнева, смирява, защото е път. Отхвърлянето на несъвършеното и грозното, помага да се осъзнае прекрасното. Четенето води към щастие. Тъй като се споделя не само натрупаната мъдрост от тъгата, но и възхитата от живота. Омила е щастлив човек, понеже щедро раздава богатството на своите мисли и опита на своя път към радостта, а с присъщата си душевна деликатност ни прави непосредствено съпричастни към тревогите и насладите си. “Един етаж нагоре” е книга приключение, защото там има истински духовни събития и множество песъчинки радост... Просто е щастието. Нищо повече от слънце цял ден.




24. Х. 2005 г.
Понеделник


[1] Дионисий от Сиракуза, Химн посветен на Бакхус:  “Търся радост, Бакхусе!”

[2] Джон Лок в “За човешкия разсъдък”;
[3]  Мисъл на Ърнест Хемингуей.
[4] Древните гърци са смятали, че Олимпийските богове винаги са щастливи и се смеели непрекъснато. Смехът и радостта са  характеристики на бога, белег за божественост и свобода от страданието и смъртта, затова ликувайки човек заприличва на бог. Способността за веселие се възприема като израз на изключителна благодат за обречения на страдания човешки род в отличие от всички други същества.
[5] Публий Сир в “Сентенции”, За радостта и удоволствията;

петък, 14 януари 2011 г.

Съблазанта на огледалото



„Самосъзнаваща душа”

избрани стихове и проза от Арсений Тарковски



Двуезично издание
Издателство: „Ерго”
Поредица: „Събеседници”
Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов
Графично оформление: Илко Грънчаров
Обем: 500 стр. (вкл. цв. ил.)
Цена: 25 лв.

ISBN: 978-954-92279-7-0



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Каквато и друга роля да имат словото и поезията те са най-напред огледало – огледало за вътрешния живот, за потока на мислите и скрития несподелим глас на душата. Първо огледало, огледало-откровение за непрозрачната и трудно достижима истина. Поезията на Арсений Тарковски възниква тъкмо от дълбоката необходимост за самопознание, от трескавото питане на вътрешния глас, който се обръща към себе си и мирозданието, за да се прозре скритата истина отвътре - в самия аз, в битието, което поражда, носи и жертва същя този аз. Затова и стихотворенията на Тарковски със своята класицистична умъдреност и спокойствие са по-скоро диалог, посветен на откровението на истината, осъществено през меандрите на различните форми на съществуванието, отколкото самотен монолог на отчуждената от света душа.


За първи път лириката на знаменития руски поет намира деликатна и адекватенна поетична форма на български език в новия превод на Владимир Морзоханов, обнародван наскоро от издателство „Ерго” в луксозно двуезично издание „Самосъзнаваща душа“, в поредицата „Събеседници”, която ще представя в нови преводи някои от най-значимите върхове на световната поезия. Книгата е богато илюстрирана от самия преводач Владимир Морзоханов, който е много по-известен като художник. Томът е особено изящно и примамливо книжно тяло, отличаващо се с полиграфски финес, изискан формат и оригиналност на художествено оформление, дело на Илко Грънчаров, което ненатрапчиво сговаря репродукции, текстова плът, заглавки и шрифтово внушение в обща графична амалгама.

Владимир Морзоханов;
 Бижан в тъмницата, 2000; Маслени бои, фазер, 33 x 65 см;

До сега у нас избрани стихотворения на Арсений Тарковски са се появявали в едва няколко превода в антологии на Новата руска поезия през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век. Преведачът Светлозар Жеков пъви въвежда в неговия свят с изданията "В средата на света", на "Народна култура" от 1982 г. и "Арсений Тарковски и други руски поети" на "Нов Златорог" от 2007 г. Въпреки просветителския патос на преводите обаче в тях се долавя затруднение да се намери подходящия словесен еквивалент на сложния език и свят на поета, на удивително богатия и пъстър речников запас, полифонична метафорика, витиеват и своеобразен синтаксис. Тарковски има вкус към архаична, философска и висока лексика.


В стиховете му често се откриват редки и далектни думи, а благородството на езика и сдържаността на стила отговарят на стремежа към постигане на дълбокото съгласие-диалог между вътрешно и външно, свят и човек. В новите превди на Морзоханов се прави успешен опит оригиналът максимално да съхрани своята чистота и многозначност в българската си форма - както на ритмично и лексикално, така и на семантично и символно ниво.

Защото лириката на Тарковски е не само емоционално, психологически задълбочена, но и пределно виртуозна във формално отношение. Съобразявайки се с класическите лирически структури тя преобразява съдържателно сонетната и антологична форма, насищайки ги с нови теми и образи. Макар и по-рядко дръзко смесва стъпковите начала в по-свободни форми, дори достига и до оголената откровеност на белия стих, но като цяло стремежът е към формален перфекционизъм и максимално уплътяване на класическите ритмически образци.


Всъщнот фигурата на Тарковски, колкото и да е сродна с течението на акмеистите с поезията на Пастарнак, Цветаева и Манделщам, колкото и да се родее с Блок, да диалогизира с Ахматова, все пак стои на известно разстояние; философският и уклон води към тъмния, загадъчен Григорий Сковорода, към натурфилософската лирика на Тютчев и Фет, чиято линия и търсения сякаш продължава. Поезията на Тарковски е лрика на ценостите на емоционалната и нравствена ценост, на самоуважението към живота и скромната трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло.


Но кой всъщност е скромният и строг мъж с толкова изтънчена душа?! Велик преводач на руски на източни поети и фолклор. Кой е този пределно сдържан, мълчалив поет, гениален баща на не по-малко талантлив син?! Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 година в Елизаветград (по-късно Кировград), Украйна, в дворянско семейство. Майката е учителка, бащата Александър Кирилович е стар народоволец. Тъкмо бащата, събужда в сина си страстта към езиците и литературата, той сам владее повече от девет езика - седем чужди и два древни. По онова време в зората на ХХ-ти век Елизаветград е развит и богат град, който преди Революцията има славата и на значим културен център, където се изявяват такива фигури на руската и световна култура като поетите Фьодор Сологуб, Андрей Бели, Игор Северянин, където гастролира Фьодор Шаляпин и дори виртуозния пианист и композитор Ференц Лист.


Всичко това както и семейната среда, отдадена на уважение към словото, знанието, книгите и изкуството определя любовта му към поезията, музиката и театъра, широтата и дълбочината на мирогледа на бъдещия поет. Най-значимото увлечение на Тарковски си остава обаче дловото. Още като юноша той е силно впечатлен от делото и творчеството на забележителния украинския философ от 18 век Григорий Сковорода. На едно място в соята проза споделя, че дължи почитта си към него на своя баща и близкия му приятел доктор Афанасий Михалевич, който го въвежда в неговата философия. Детството и юношеството на Тарковски са белязани от политически трусовете, които довеждат населението до крайно тежко положение. Страданието и трансформациите оставят траен отпечатък в съзнанието му.


Докато през 1923 г. заминава за Москва, а още на следващата година вече сътрудничи на вестник "Гудок”, където редовно води рубрика със стихотворни фейлетони. Сред колегията във вестника са именитите писател Михаил Булгаков, Юрий Олеша, Иля Илф и Евгений Петров, Валентин Катаев. Тъкмо в този период се запознава с друг голям поет Осип Манделщам, а по-късно и с Анна Ахматова, която наскоро се е завърнала от емиграция, с които го свързва дългогодишно приятелство. През 1924 г. кандидатства в Брюсовския институт за художествено слово, който обаче скоро е закрит след смъртта на Брюсов. През 1925 г. постъпва във Висшите държавни литературни курсове, които завършва през 1929 г. Пише стихове, които публикува в студентски сборник през 1926 г., а от 1932 г. начева и неговата преводаческа кариера. Особено внимание отделя на класическата поезия на Изтока, именно на него руската култура дължи едни от най-хубавите стихотворни преводи от туркменски, арменски, грузински и арабски езици.


През 1941 г. се записва като доброволец и заминава на фронта. Там воюва до декември 1943 г., когато е тежко ранен и единият му крак бива ампутиран. През Отечествената война е кореспондентът на вестник "Бойна тревога", получава военно звание Гвардейски капитан Арсений Тарковски. На фронта създава значителен брой стихове.

След края на войната вече е подготвил за печат своята първа поетична книга, но през 1946 г. тя е "заклана" по собствените му думи. В една своя рецензия литературният критик Книпович казва: "Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който се числят току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той ни­кога да не е бил белогвардеец), А.Т. Ахматова, за която току-що имаше постановление, и Ходасевич."

На практика в зрелостта си Тарковски успява да публикува книга за първи път. Той е вече на 55 години, когато излиза дебютната "Преди снега" (1962). В кратката анотация към стихосбирката се казва: "Арсений Тарковски, широко известен преводач, се представя в книгата "Преди снега" като оригинален поет. В книгата са събрани стихове от няколко десетилетия, тя е резултат на сериозна работа, благодарение на която пред нас се разкрива сложният свят... на мисли, чувства и спомени на съвременника."

Почти незабавно реагира Анна Ахматова, която оценява високо стихосбирката като я , нарича "скъпоценен подарък за съвременния читател". Дълго време е тегнела необяснима забрана върху неговите „кротки” стихове, дълго време те са събуждали неясна враждебност. Но дори и след дългоочакваното "разрешение" за обнародване, творчеството на Тарковски продължава да бъде упорито премълчавано и прескачано. Официозната съветска критика го представя по речници и сборници като извънредно талантлив преводач и признава значимостта на приноса му, но не желае да го оцени като поет от съществено значение за историята на руската литература и култура. Едва с последната, издадена приживе книга "От младостта до старостта" (1989), идва признание удостоен е с Държавна награда, връчена посмъртно...



Почти по същото време на „Преди снега” на екран излиза филмът на сина му именития кинорежисьор Андрей Тарковски - "Иваново детство", където бащата чете сам свои стихове. Творбите на Арсений Тарковски звучат и в други филми на сина му като "Сталкер" и "Огледало". Тук звучи едно от най-одухотворените му послания "Първи срещи", чиито финални стихове са колкото равносметка, толкова и изповед: "Когато ни преследваше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка".

Сборникът „Самосъзнаваща душа”, включва представителен подбор на цялостното творчество на Тарковски от дебютната книга „Перед снегом“ (1962), през „Земле — земное“ (1966), „Вестник“ (1969), „Волшебные горы“ (1978), „Зимний день“ (1980), „Стихи разных лет“ (1983), „От юности до старости“ (1987), „Быть самим собой“ (1987), „Звезды над Арагацем“ (1989), та до последното посмърно издание, в което са отпечатани и непубликувани до момента стихове „Благословенный свет“ (1993). И ако е вярно, че лириката - самата материя на стихотворението, акта на поетичното себепознание и космическо разгадаване, е огледало както за твореца, така за читателите, то също така е вярно, че и преводът е огледало, което умножава образа и води към ново познание, към нови светове...

Защото вглеждайки се в тихите води на словото можем да съзрем не друго, а истината за своето, за живота...


сряда, 12 януари 2011 г.

Да стреляш с думи



За автобиографичната книга на Сър Шон Конъри



“Да бъдеш шотландец”,
Автор: Шон Конъри и Мъри Григър
Обем: 416 стр.
Корична цена:  29.90 лева
Издателство “Еднорог"
ISBN: 978-954-365-082-8
Подвързия:  мека
Изданието е луксозно и богато илюстрирано

“След като актьорите така или иначе навлязоха в политиката, ми се иска да можеше Шон Конъри да стане крал на Шотландия.”
                                                    Джон Хюстън





Петър ПЛАМЕНОВ
 
Може ли с думи да се стреля толкова точно както с куршуми. Може ли думите да разкажат истината за една съдба?! Автобиографията на магнетичния Шон Конъри - “Да бъдеш шотландец”, прави опит да даде отговор на тези вечни въпроси.
Автобиографията е особен жанр – пределно любопитен, но и труден. Някои писатели стават велики не толкова, чрез останалото си творчество, колкото посредством сполуката си в този мемоарно-приключенски жанр. Той не е привилегия само на литераторите, на хората, отдали живота си на изящната словесност, но не рядко е дело на велики и знаменити личности с какви ли не професии. През ХІХ - ти век знаменитости наемали „литературни роби”, които да разкажат чрез словесния занят живота на някой знатен и знаменит, чието битие не бива да се забравя. Автобиографията е насочена срещу онова, което не бива да се забравя от собствения живот, но и което непременно трябва да бъде споделено с другите.


ХХ-ти век откри автобиографията на звездите, на киноиконите, на образите на попкултурата. Днес всеки може да си напише книга, да си наеме редактор-съавтор и да ознаменува юбилия си, пък бил той и само две десетилетия, стига да разказва по законите на пазара, да носи печалби, да не затруднява публиката. И въпреки това жанрът на автобиографията не губи своята тежест, а и популярност – това е така, защото все пак думите в автобиографията се оличностяват, зад тях застава с целия си авторитет, онзи който ги пише, и то от позицията на натрупан опит, на преживяна мъдрост. Автобиографията ще продължи да съществува и ще бъде любопитно четиво – веднъж защото съблазнява с откровеност, втори път, защото събужда апетита за пикантното, за тайната, разплита нишките на взаимовръзките и взаимодействията, говори за интимното, изповядва, което е непознато, но най-вече защото разкрива съдбата на един човек и усилията му.


“Да бъдеш шотландец” от Шон Конъри и Мъри Григър (небезизвестен писател и режисьор-документалист) е не просто изповед или любопитен разказ, а книга за страстта и за връзката на един човек, бил той и знаменита личност, с родното му място, с културата, от който произхожда.
Легендарният актьор с филмография от над 70 пълнометражни филма, надмогнал нищетата и несретничеството като Агент 007 в шест от филма от поредицата за Джеймс Бонд, с героите от “Името на розата”, “Недосегаемите”, “Скалата”, “Клопка”, “Човекът, който искаше да бъде крал”, „Могилата”  и др., разкрива в своята необикновена  автобиография истината за успеха и за трудностите по пътя. Знаменитият актьор, спечелил си слава като един от най-сексапилните мъже в историята на киното, разказва как преди да попадане под светлините на прожекторите е печелил хляба си като...освободен професионален войник,  бодибилдинг състезател, докер,  певец в хор, доставчик на мляко, полировач на ковчези, плажен спасител, дори модел за актови рисунки в художествена академия. Докато внезапно един ден всичко се преобръща... Но за шанса трябва не само упорито и да се работи, но и да си готов.



 “Да бъдеш шотландец” е книга колкото за звездата, толкова и за обикновения човек; за великолепието и приключенията, но и за изпитанията и уроците на живота. Автобиография на горда личност, но и разказ за историята и културата на една горда страна. Още в предговора Шон Конъри споделя: “Трите големи страсти на моя живот, като изключим, разбира се, Мишлин, с която сме женени от 1970 година, са актьорската ми работа, спортът (най-вече голф) и Шотландия. От тези три страсти бих поставил на първо място Шотландия и шотландската политика.”


С безпощадна откровеност достолепният актьор, заслужил титлата Сър..., разкрива как киното променя живота, но и колко трезвост и сила са необходими дори за успелите хора. Темпераментът на Конъри личи и в словото му – пристрастен човек, който помни корените си, не се задоволява с малко и не прави ненужни компромиси.



 С необходимата остротата  изобличава политическите машинации спрямо родната му Шотландия и говори за културния принос на шотландския дух към света. Затова и посвещава в автобиографията си редица страници на културната значимост на своята родина, на фигурите на творци като легендарния поет Осиан, Уолтър Скот, Робърт Бърнс, като признание за това, че това е земя на ценностите, защото за Конъри Шотландия е “страна, в която създаването на традиции е традиция само по себе си”, където “измисленият и истинският фолклор” са част от духовната истина, от вътрешната история на един народ, а и на човечеството. 



Онова, с което книгата доставя истинско удоволствие е желанието на Шон Конъри да подчертае силата на смисъла от собствените усилия, чрез които личността изгражда себе си и израства интелектуално, емоционално и духовно. Чрез историята на своя живот, Конъри, тази безапелационна кино икона на мъжеството и чара, напомня, че всеки човек е творец на своята съдба и точно в неговите ръце е делото на живота му.

Защото той макар, че напуска училище още на 13 години, макар че  претърпява безброй разочарования, изгражда в буквалния смисъл на думата себе си като личности и като актьор – слушайки записи на собствения си глас, развивайки тялото си с бодибилдинг, за да преодолее недодялонстта, грубоватостта, необразоваността, попълвайки сам празнотите в образованието си с ожесточено четене и самообучение..., за да изяви всичко онова, което го превръща в значим артист, творец, но най-вече човек.





вторник, 11 януари 2011 г.

Зелени мълчания, зелени мелодии

 


ТИШИНА В ЗЕЛЕНО -
хайку антология на Български Хайку Съюз


Петър ПЛАМЕНОВ



Въпреки че днес поезията не се мисли вече като мощно оръжие, тя все пак тай в недрата си странна, дори удивителна сила. Макар и да не събужда революционни метежи, тя се обръща към човека и работи в душата на онзи, които се докосва до нея. Сякаш тъкмо в това би могло се открие и едно възможно обяснение на удивителния за съвремието ни феномен – неочакваната популярност на хайку поезията.

Този древен японски жанр, възникнал някъде през 14-15 в., днес се е превърнал в образ на постмодерния словесен минимализъм, създаван навсякъде по света е едновременно съпротива срещу крайната технизация на ХХІ-ви век и опит да се открие нова форма за интимност и близост, с които да се победи самотата и отчаянието.

Хайку е не просто поетичен жанр, то е културен феномен на съвремието ни, защото се създава вече не само в своята родина Япония, където възниква в императорския двор през ХІV в., но и в цяла Азия, Европа, Австралия и двете Америки, където съществуват редица клубове, сдружения и съюзи. Явление с подобен мащаб не може да се отдаде на графоманската лекота при съставянето на тристишие в 5-7-5  сричков ритъм, нито да се обясни с повърхностното усещане за свежест и лснодостъпност или с умората от четене на разгърнати текстове. Истината е много по-дълбока и комплексна, литературата е психограма на епохата. Хайку от една страна отговаря на необходимостите на постмодерния човек – най-напред на спецификата на фрагментарното му мислене и пределно бързото клиповидно свотовъзприятие, от друга страна е следствие на носталгията по общение с лоното на Природата-майка.


Хайку е своеобразно възкресяване на загубения език на съзвучието с обикновеното, с естественото и най-близкото до човека. Не на последно място феноменът “световно хайку” може да се обясни и със силата на намека и нюанса, който отгръщат простора на  безкрайната широчина на смисъла. Тишината на нюанса, деликатността са контрастни на динамиката и агресивността на днешното живеене, на невротизирането и консумацията, на рекламната истерия, която натрапва и шокира непрекъснато. Хайку е минималистична игра, но и възможност животът да се осмисли в неговата простряност от изгрева до залеза, в мозайка от менливите мигове, който ни създават парченце по парченце.


Освен в Америка, Франция и Германия, хайку поезията има и много силно лоби на Балканите и у нас. Вече почти десет години съществува и Бългаски Хайку Съюз, основан в ранната есен на 2000 година и активен член на Световната Хайку Организация. Съюз от съмишленици, отворени за всички любители на поезията, за всички онези, които искат да опитат лекотата на своето перото. Новия поетичен сезон се открива с изискана премиера на новата билингва антология „Мълчание в зелено“с хайку стихове на български и английски от 38 хайджина. Тя е събрана и съставена по идея на поетесата Даниела Симеоновска. И тук, както и в повечето антологии на Българския хайку съюз: "Дъждовни семена" (2001), "Птицата" (2003), "Розата" (2003), "Пътят" (2004), "Огледала" (2005), стиховете са побликувани в оригинален авторов превод, за да се търси международен контекст и диалог.

Темата на настоящата антология е свързана с човека и промененото му отношение към природата: „ Проблемите свързани с екологията и опазването на природата са глобални и засягат всички нас. Хайку поезията със своята простота, спонтанност и задълбоченост е път, по който грижата за нашия дом може да достигне до всеки”, пише самата Симеоновска в лаконичния предговор.

 А сега като предвкусване няколко стиха от книгата:

В тревите плувам
вместо миди
ловя пеперуди
Даниела Симеоновска

 
Нима е малко
тишаната да има
крясък на сойка?
Димитър Стефанов

 
Какво чудо!
Отново славей в парка -
но детска играчка.
Цонка Великова

Отворен прозорец.
Цветя и хляб -
всичко на масата.
Бела Пенчева

 
Обичам дъжда.
Ала не и когато
дави щурчета.
Георги Тодоров

Български Хайку Съюз: http://haikuto.hit.bg/