Съблазанта на огледалото

„Самосъзнаваща душа”

избрани стихове и проза от Арсений Тарковски

Двуезично издание

Издателство: „Ерго”
Поредица: „Събеседници”

Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов

Графично оформление: Илко Грънчаров

Обем: 500 стр. (вкл. цв. ил.)

Цена: 25 лв.

ISBN: 978-954-92279-7-0

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Каквато и друга роля да имат словото и поезията те са най-напред огледало – огледало за вътрешния живот, за потока на мислите и скрития несподелим глас на душата. Първо огледало, огледало-откровение за непрозрачната и трудно достижима истина. Поезията на Арсений Тарковски възниква тъкмо от дълбоката необходимост за самопознание, от трескавото питане на вътрешния глас, който се обръща към себе си и мирозданието, за да се прозре скритата истина отвътре - в самия аз, в битието, което поражда, носи и жертва същя този аз. Затова и стихотворенията на Тарковски със своята класицистична умъдреност и спокойствие са по-скоро диалог, посветен на откровението на истината, осъществено през меандрите на различните форми на съществуванието, отколкото самотен монолог на отчуждената от света душа.

За първи път лириката на знаменития руски поет намира деликатна и адекватенна поетична форма на български език в новия превод на Владимир Морзоханов, обнародван наскоро от издателство „Ерго” в луксозно двуезично издание „Самосъзнаваща душа“, в поредицата „Събеседници”, която ще представя в нови преводи някои от най-значимите върхове на световната поезия. Книгата е богато илюстрирана от самия преводач Владимир Морзоханов, който е много по-известен като художник. Томът е особено изящно и примамливо книжно тяло, отличаващо се с полиграфски финес, изискан формат и оригиналност на художествено оформление, дело на Илко Грънчаров, което ненатрапчиво сговаря репродукции, текстова плът, заглавки и шрифтово внушение в обща графична амалгама.

Владимир Морзоханов;

 Бижан в тъмницата, 2000; Маслени бои, фазер, 33 x 65 см;

До сега у нас избрани стихотворения на Арсений Тарковски са се появявали в едва няколко превода в антологии на Новата руска поезия през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век. Преведачът Светлозар Жеков пъви въвежда в неговия свят с изданията "В средата на света", на "Народна култура" от 1982 г. и "Арсений Тарковски и други руски поети" на "Нов Златорог" от 2007 г. Въпреки просветителския патос на преводите обаче в тях се долавя затруднение да се намери подходящия словесен еквивалент на сложния език и свят на поета, на удивително богатия и пъстър речников запас, полифонична метафорика, витиеват и своеобразен синтаксис. Тарковски има вкус към архаична, философска и висока лексика.

В стиховете му често се откриват редки и далектни думи, а благородството на езика и сдържаността на стила отговарят на стремежа към постигане на дълбокото съгласие-диалог между вътрешно и външно, свят и човек. В новите превди на Морзоханов се прави успешен опит оригиналът максимално да съхрани своята чистота и многозначност в българската си форма - както на ритмично и лексикално, така и на семантично и символно ниво.

Защото лириката на Тарковски е не само емоционално, психологически задълбочена, но и пределно виртуозна във формално отношение. Съобразявайки се с класическите лирически структури тя преобразява съдържателно сонетната и антологична форма, насищайки ги с нови теми и образи. Макар и по-рядко дръзко смесва стъпковите начала в по-свободни форми, дори достига и до оголената откровеност на белия стих, но като цяло стремежът е към формален перфекционизъм и максимално уплътяване на класическите ритмически образци.

Всъщнот фигурата на Тарковски, колкото и да е сродна с течението на акмеистите с поезията на Пастарнак, Цветаева и Манделщам, колкото и да се родее с Блок, да диалогизира с Ахматова, все пак стои на известно разстояние; философският и уклон води към тъмния, загадъчен Григорий Сковорода, към натурфилософската лирика на Тютчев и Фет, чиято линия и търсения сякаш продължава. Поезията на Тарковски е лрика на ценостите на емоционалната и нравствена ценост, на самоуважението към живота и скромната трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло.

Но кой всъщност е скромният и строг мъж с толкова изтънчена душа?! Велик преводач на руски на източни поети и фолклор. Кой е този пределно сдържан, мълчалив поет, гениален баща на не по-малко талантлив син?! Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 година в Елизаветград (по-късно Кировград), Украйна, в дворянско семейство. Майката е учителка, бащата Александър Кирилович е стар народоволец. Тъкмо бащата, събужда в сина си страстта към езиците и литературата, той сам владее повече от девет езика - седем чужди и два древни. По онова време в зората на ХХ-ти век Елизаветград е развит и богат град, който преди Революцията има славата и на значим културен център, където се изявяват такива фигури на руската и световна култура като поетите Фьодор Сологуб, Андрей Бели, Игор Северянин, където гастролира Фьодор Шаляпин и дори виртуозния пианист и композитор Ференц Лист.

Всичко това както и семейната среда, отдадена на уважение към словото, знанието, книгите и изкуството определя любовта му към поезията, музиката и театъра, широтата и дълбочината на мирогледа на бъдещия поет. Най-значимото увлечение на Тарковски си остава обаче дловото. Още като юноша той е силно впечатлен от делото и творчеството на забележителния украинския философ от 18 век Григорий Сковорода. На едно място в соята проза споделя, че дължи почитта си към него на своя баща и близкия му приятел доктор Афанасий Михалевич, който го въвежда в неговата философия. Детството и юношеството на Тарковски са белязани от политически трусовете, които довеждат населението до крайно тежко положение. Страданието и трансформациите оставят траен отпечатък в съзнанието му.

Докато през 1923 г. заминава за Москва, а още на следващата година вече сътрудничи на вестник "Гудок”, където редовно води рубрика със стихотворни фейлетони. Сред колегията във вестника са именитите писател Михаил Булгаков, Юрий Олеша, Иля Илф и Евгений Петров, Валентин Катаев. Тъкмо в този период се запознава с друг голям поет Осип Манделщам, а по-късно и с Анна Ахматова, която наскоро се е завърнала от емиграция, с които го свързва дългогодишно приятелство. През 1924 г. кандидатства в Брюсовския институт за художествено слово, който обаче скоро е закрит след смъртта на Брюсов. През 1925 г. постъпва във Висшите държавни литературни курсове, които завършва през 1929 г. Пише стихове, които публикува в студентски сборник през 1926 г., а от 1932 г. начева и неговата преводаческа кариера. Особено внимание отделя на класическата поезия на Изтока, именно на него руската култура дължи едни от най-хубавите стихотворни преводи от туркменски, арменски, грузински и арабски езици.

През 1941 г. се записва като доброволец и заминава на фронта. Там воюва до декември 1943 г., когато е тежко ранен и единият му крак бива ампутиран. През Отечествената война е кореспондентът на вестник "Бойна тревога", получава военно звание Гвардейски капитан Арсений Тарковски. На фронта създава значителен брой стихове.

След края на войната вече е подготвил за печат своята първа поетична книга, но през 1946 г. тя е "заклана" по собствените му думи. В една своя рецензия литературният критик Книпович казва: "Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който се числят току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той ни­кога да не е бил белогвардеец), А.Т. Ахматова, за която току-що имаше постановление, и Ходасевич."

На практика в зрелостта си Тарковски успява да публикува книга за първи път. Той е вече на 55 години, когато излиза дебютната "Преди снега" (1962). В кратката анотация към стихосбирката се казва: "Арсений Тарковски, широко известен преводач, се представя в книгата "Преди снега" като оригинален поет. В книгата са събрани стихове от няколко десетилетия, тя е резултат на сериозна работа, благодарение на която пред нас се разкрива сложният свят... на мисли, чувства и спомени на съвременника."

Почти незабавно реагира Анна Ахматова, която оценява високо стихосбирката като я , нарича "скъпоценен подарък за съвременния читател". Дълго време е тегнела необяснима забрана върху неговите „кротки” стихове, дълго време те са събуждали неясна враждебност. Но дори и след дългоочакваното "разрешение" за обнародване, творчеството на Тарковски продължава да бъде упорито премълчавано и прескачано. Официозната съветска критика го представя по речници и сборници като извънредно талантлив преводач и признава значимостта на приноса му, но не желае да го оцени като поет от съществено значение за историята на руската литература и култура. Едва с последната, издадена приживе книга "От младостта до старостта" (1989), идва признание удостоен е с Държавна награда, връчена посмъртно...

Почти по същото време на „Преди снега” на екран излиза филмът на сина му именития кинорежисьор Андрей Тарковски - "Иваново детство", където бащата чете сам свои стихове. Творбите на Арсений Тарковски звучат и в други филми на сина му като "Сталкер" и "Огледало". Тук звучи едно от най-одухотворените му послания "Първи срещи", чиито финални стихове са колкото равносметка, толкова и изповед: "Когато ни преследваше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка".

Сборникът „Самосъзнаваща душа”, включва представителен подбор на цялостното творчество на Тарковски от дебютната книга „Перед снегом“ (1962), през „Земле — земное“ (1966), „Вестник“ (1969), „Волшебные горы“ (1978), „Зимний день“ (1980), „Стихи разных лет“ (1983), „От юности до старости“ (1987), „Быть самим собой“ (1987), „Звезды над Арагацем“ (1989), та до последното посмърно издание, в което са отпечатани и непубликувани до момента стихове „Благословенный свет“ (1993). И ако е вярно, че лириката - самата материя на стихотворението, акта на поетичното себепознание и космическо разгадаване, е огледало както за твореца, така за читателите, то също така е вярно, че и преводът е огледало, което умножава образа и води към ново познание, към нови светове...

Защото вглеждайки се в тихите води на словото можем да съзрем не друго, а истината за своето, за живота...

Да стреляш с думи

За автобиографичната книга на Сър Шон Конъри

“Да бъдеш шотландец”,

Автор: Шон Конъри и Мъри Григър

Обем: 416 стр.

Корична цена:  29.90 лева

Издателство “Еднорог"

ISBN: 978-954-365-082-8

Подвързия:  мека

Изданието е луксозно и богато илюстрирано

“След като актьорите така или иначе навлязоха в политиката, ми се иска да можеше Шон Конъри да стане крал на Шотландия.”

                                                    Джон Хюстън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

 

Може ли с думи да се стреля толкова точно както с куршуми. Може ли думите да разкажат истината за една съдба?! Автобиографията на магнетичния Шон Конъри - “Да бъдеш шотландец”, прави опит да даде отговор на тези вечни въпроси.

Автобиографията е особен жанр – пределно любопитен, но и труден. Някои писатели стават велики не толкова, чрез останалото си творчество, колкото посредством сполуката си в този мемоарно-приключенски жанр. Той не е привилегия само на литераторите, на хората, отдали живота си на изящната словесност, но не рядко е дело на велики и знаменити личности с какви ли не професии. През ХІХ - ти век знаменитости наемали „литературни роби”, които да разкажат чрез словесния занят живота на някой знатен и знаменит, чието битие не бива да се забравя. Автобиографията е насочена срещу онова, което не бива да се забравя от собствения живот, но и което непременно трябва да бъде споделено с другите.

ХХ-ти век откри автобиографията на звездите, на киноиконите, на образите на попкултурата. Днес всеки може да си напише книга, да си наеме редактор-съавтор и да ознаменува юбилия си, пък бил той и само две десетилетия, стига да разказва по законите на пазара, да носи печалби, да не затруднява публиката. И въпреки това жанрът на автобиографията не губи своята тежест, а и популярност – това е така, защото все пак думите в автобиографията се оличностяват, зад тях застава с целия си авторитет, онзи който ги пише, и то от позицията на натрупан опит, на преживяна мъдрост. Автобиографията ще продължи да съществува и ще бъде любопитно четиво – веднъж защото съблазнява с откровеност, втори път, защото събужда апетита за пикантното, за тайната, разплита нишките на взаимовръзките и взаимодействията, говори за интимното, изповядва, което е непознато, но най-вече защото разкрива съдбата на един човек и усилията му.

“Да бъдеш шотландец” от Шон Конъри и Мъри Григър (небезизвестен писател и режисьор-документалист) е не просто изповед или любопитен разказ, а книга за страстта и за връзката на един човек, бил той и знаменита личност, с родното му място, с културата, от който произхожда.

Легендарният актьор с филмография от над 70 пълнометражни филма, надмогнал нищетата и несретничеството като Агент 007 в шест от филма от поредицата за Джеймс Бонд, с героите от “Името на розата”, “Недосегаемите”, “Скалата”, “Клопка”, “Човекът, който искаше да бъде крал”, „Могилата”  и др., разкрива в своята необикновена  автобиография истината за успеха и за трудностите по пътя. Знаменитият актьор, спечелил си слава като един от най-сексапилните мъже в историята на киното, разказва как преди да попадане под светлините на прожекторите е печелил хляба си като...освободен професионален войник,  бодибилдинг състезател, докер,  певец в хор, доставчик на мляко, полировач на ковчези, плажен спасител, дори модел за актови рисунки в художествена академия. Докато внезапно един ден всичко се преобръща... Но за шанса трябва не само упорито и да се работи, но и да си готов.

 “Да бъдеш шотландец” е книга колкото за звездата, толкова и за обикновения човек; за великолепието и приключенията, но и за изпитанията и уроците на живота. Автобиография на горда личност, но и разказ за историята и културата на една горда страна. Още в предговора Шон Конъри споделя: “Трите големи страсти на моя живот, като изключим, разбира се, Мишлин, с която сме женени от 1970 година, са актьорската ми работа, спортът (най-вече голф) и Шотландия. От тези три страсти бих поставил на първо място Шотландия и шотландската политика.”

С безпощадна откровеност достолепният актьор, заслужил титлата Сър..., разкрива как киното променя живота, но и колко трезвост и сила са необходими дори за успелите хора. Темпераментът на Конъри личи и в словото му – пристрастен човек, който помни корените си, не се задоволява с малко и не прави ненужни компромиси.

 С необходимата остротата  изобличава политическите машинации спрямо родната му Шотландия и говори за културния принос на шотландския дух към света. Затова и посвещава в автобиографията си редица страници на културната значимост на своята родина, на фигурите на творци като легендарния поет Осиан, Уолтър Скот, Робърт Бърнс, като признание за това, че това е земя на ценностите, защото за Конъри Шотландия е “страна, в която създаването на традиции е традиция само по себе си”, където “измисленият и истинският фолклор” са част от духовната истина, от вътрешната история на един народ, а и на човечеството. 

Онова, с което книгата доставя истинско удоволствие е желанието на Шон Конъри да подчертае силата на смисъла от собствените усилия, чрез които личността изгражда себе си и израства интелектуално, емоционално и духовно. Чрез историята на своя живот, Конъри, тази безапелационна кино икона на мъжеството и чара, напомня, че всеки човек е творец на своята съдба и точно в неговите ръце е делото на живота му.

Защото той макар, че напуска училище още на 13 години, макар че  претърпява безброй разочарования, изгражда в буквалния смисъл на думата себе си като личности и като актьор – слушайки записи на собствения си глас, развивайки тялото си с бодибилдинг, за да преодолее недодялонстта, грубоватостта, необразоваността, попълвайки сам празнотите в образованието си с ожесточено четене и самообучение..., за да изяви всичко онова, което го превръща в значим артист, творец, но най-вече човек.

Зелени мълчания, зелени мелодии

 

ТИШИНА В ЗЕЛЕНО -

хайку антология на Български Хайку Съюз

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Въпреки че днес поезията не се мисли вече като мощно оръжие, тя все пак тай в недрата си странна, дори удивителна сила. Макар и да не събужда революционни метежи, тя се обръща към човека и работи в душата на онзи, които се докосва до нея. Сякаш тъкмо в това би могло се открие и едно възможно обяснение на удивителния за съвремието ни феномен – неочакваната популярност на хайку поезията.

Този древен японски жанр, възникнал някъде през 14-15 в., днес се е превърнал в образ на постмодерния словесен минимализъм, създаван навсякъде по света е едновременно съпротива срещу крайната технизация на ХХІ-ви век и опит да се открие нова форма за интимност и близост, с които да се победи самотата и отчаянието.

Хайку е не просто поетичен жанр, то е културен феномен на съвремието ни, защото се създава вече не само в своята родина Япония, където възниква в императорския двор през ХІV в., но и в цяла Азия, Европа, Австралия и двете Америки, където съществуват редица клубове, сдружения и съюзи. Явление с подобен мащаб не може да се отдаде на графоманската лекота при съставянето на тристишие в 5-7-5  сричков ритъм, нито да се обясни с повърхностното усещане за свежест и лснодостъпност или с умората от четене на разгърнати текстове. Истината е много по-дълбока и комплексна, литературата е психограма на епохата. Хайку от една страна отговаря на необходимостите на постмодерния човек – най-напред на спецификата на фрагментарното му мислене и пределно бързото клиповидно свотовъзприятие, от друга страна е следствие на носталгията по общение с лоното на Природата-майка.

Хайку е своеобразно възкресяване на загубения език на съзвучието с обикновеното, с естественото и най-близкото до човека. Не на последно място феноменът “световно хайку” може да се обясни и със силата на намека и нюанса, който отгръщат простора на  безкрайната широчина на смисъла. Тишината на нюанса, деликатността са контрастни на динамиката и агресивността на днешното живеене, на невротизирането и консумацията, на рекламната истерия, която натрапва и шокира непрекъснато. Хайку е минималистична игра, но и възможност животът да се осмисли в неговата простряност от изгрева до залеза, в мозайка от менливите мигове, който ни създават парченце по парченце.

Освен в Америка, Франция и Германия, хайку поезията има и много силно лоби на Балканите и у нас. Вече почти десет години съществува и Бългаски Хайку Съюз, основан в ранната есен на 2000 година и активен член на Световната Хайку Организация. Съюз от съмишленици, отворени за всички любители на поезията, за всички онези, които искат да опитат лекотата на своето перото. Новия поетичен сезон се открива с изискана премиера на новата билингва антология „Мълчание в зелено“с хайку стихове на български и английски от 38 хайджина. Тя е събрана и съставена по идея на поетесата Даниела Симеоновска. И тук, както и в повечето антологии на Българския хайку съюз: "Дъждовни семена" (2001), "Птицата" (2003), "Розата" (2003), "Пътят" (2004), "Огледала" (2005), стиховете са побликувани в оригинален авторов превод, за да се търси международен контекст и диалог.

Темата на настоящата антология е свързана с човека и промененото му отношение към природата: „ Проблемите свързани с екологията и опазването на природата са глобални и засягат всички нас. Хайку поезията със своята простота, спонтанност и задълбоченост е път, по който грижата за нашия дом може да достигне до всеки”, пише самата Симеоновска в лаконичния предговор.

 А сега като предвкусване няколко стиха от книгата:

В тревите плувам

вместо миди

ловя пеперуди

Даниела Симеоновска

 Нима е малко
тишаната да има
крясък на сойка?

Димитър Стефанов

 Какво чудо!
Отново славей в парка -
но детска играчка.

Цонка Великова

Отворен прозорец.
Цветя и хляб -
всичко на масата.

Бела Пенчева

 Обичам дъжда.
Ала не и когато
дави щурчета.

Георги Тодоров

Български Хайку Съюз: http://haikuto.hit.bg/

ЧЕТЕНЕ СРЕЩУ ЗЯПАНЕ

Петър ПЛАМЕНОВ


pet27@abv.bg

 

Размисли по повод смисъла от четенето

– или книгата

на война срещу мързела

Четенето е съпротива. Лукс и свобода. Чете онзи, които може да извоюва това право. Чете се, за да обуздаваме собствената си глупост. Изненадващото могъщество на човешките същества сякаш се състои в способността им да прозират в собствената си глупост. Мъдростта изисква възхвала на глупостта. Защото геният на човешкия разум е превърнал собствените ни грешки в средство за усъвършенстване, а погнусата от невежеството и скромността в упорството за зниние в одеяние на достойнството ни. Днес, когато висичко е превзето от мързела, бързата консумация, от мигновеността на задоволяването и консуматорското щастие забравяме, че четенето, всъщност е най-дълбокия образ на културата, че за него се изисква усилие и време, че е привилегия. Кой и как чете днес?! Пише се много, издава се много, книгата е стока и въпреки това - писането и четенето са в упадък. Липсват не просто големи писатели, липсват големи читатели.

Всъщност изобретението на писмеността и четенето са твърде нови за човечеството като цяло. В повече от 4-5 милионната биологична история на човека, културната е едва около 6000 години и тя стартира с възникването на първата писмена система – клинописа в древен Шумер. Масовото ограмотяване обаче е феномен от преди малко повече от два века, дело на екзалтираната мечтателна епохата на Просвещението. А днес, когато има повече от когато и да е било грамотни хора и книги - четенето и книгата са поставени пред радикална трансформация. Ако 80 години на ХХ-ти век са времето на смъртта на пишещата машина и смъртта на автора, превръщането на четеца в творец; то първото десетилетие на ХХІ-ви век задава посоката на виртуалната книга и нет-потребителя.

Ноутбукът – преносимият лаптоп е новият дом на човека. Неговата библиотека, приятел, обекта на обожание, либиден дразнител – неговата работа, забавление дори свят. Ноутбукът е всичкото и нищото на Вавилонските библиотеки, на храмовете на розноезичието, които сега се самопревеждат, чрез Гугъл, смилат в достъпни, лаически форми от непосветени за непосветени, от любители към аматьори. Без детайли, без уговорки, бележки под линия... А дяволът е винаги в детайлите. Редакторът също лежи на смъртния си одър, редакторът не е необходим, защото разирането е станало еднозначни и еднопосочно, изгубили са се резличията в мисълта, езикът е станал стереотипен. Писаното се е превърнало в чат-просторечие. 

Четенето пък обича и търси нюанса, оттенъка, другостта. Просветващия от екрана текст е съобщение, а не преживяване, винаги новина, никога анализ. Текстът в книгата е изкуство, изкуство на разгадаването, на разбирането, на единомислието, спора и диалога, докато текстът на екрана е реклама, потреба, инструмент. Книгата поддържа различието, любува се на другостта. Интернет текста е непосредствен – едва написан отива при другия, но реално не достига до него, ако изисква усилие, е пренебрегнат. Съблазнително примамлив текстът се уеднаквява, за да е разбираем и достъпен за мързеливия нет-читател, навикнал лесно да поглъща полуфабрикати – полуистини, полузнание. Но ако не му се угоди ще кликне и ще избяга, а без него няма реклама... Читателят да изчезне – ето истинския страх.

Постмодерната скука възниква в лустросаното безличие на тези огладени, еднотипни текстове-изречения, в който няма никаква лична рефлексия, никаква вътрешна интерпретация. Писател и читател не общуват, за да споделят, да прозират истината, да се борят и отстояват свободата. Писател и читател съвпадат. Писането е дискредитирано от копи-пейст еднаквостта, също както четенето е станало зяпане, сейрджийство. Интернет четенето, стимулирано от безбройните обвързани в мрежата сайтовете, блоговете и социалните мрежи, обаче е доста по-различно от четенето на хартиен носител. То е стремително, повърхностно, мигновенно. Трае миг, а мишката и кликването вече не само задават ритъма, но са истинските господари. Не е важно четенето, а информираността.



Информацията се синтезира до подлог, сказуемо и допълнение, т.е. превръща се в телеграма-светкавица. По същината си обаче четенето е по-скоро усилие, вторична интелектуална дейност, която предполага концентрация и размисъл. Четенето предпоставя множественост на рецепцията и специфика на мисълта и в това е неговото богатсво. Във виртуалното доминира образа, а той предствя идеите нагледно, докато четенето не дава гови решения, то създава и събужда цяла палитра от мисловни възможности. Интровертността на акта на четене противоречи на експлицитната натрапчивост на образа. Екранът не търпи дълги текстове, заседяване. Така превръща четенето от задълбочено вътрешно взиране в зяпане на „комиксите“ на света – кратки изречения край разни картинки.
Четенето в мрежата не сродява, а отчуждава, защото намалява любопиството. То утолява глада за гледки, но зад потока на информацията скрива най-същественото – урока как да се живее в този свят, сега и какво значи да си жив.

 Урок, който всички книги преподават, но не дирекно, а чрез усилието си да виждат как човекът става човек и как живее като такъв, какво точно го създава. Ценността изисква усилие и е следствие от занието и разбирането. Четенето се разгръща като вид дидактика и дисциплина на погледа, който съумява да прониква по-дълбоко.
Нюансите винаги стават по-видими чрез думите, изтръгнати от шеметния поток на изтичащия край нас свят. Словото възпира нещата и съществата, за да се взрем в тях, за да им се полюбуваме. Интернет прави от нас поток в потока, образ в образа. Всичко трае миг, насладата е сведена до банален огазъм от едно и също усещане, пик без подготовка, без тържественост. Тук и сега са се смалили до върха на топлийката, до екрана, до кликването, всичко съществува само едно просветване, в което дори погледът забравя че е бил там. Четенето иска и сътворява личността въпреки текливостта на материята. Опълчва се на варварството на случая и на еднообразието и униформеността. Онова, което сме прочели, то не само ни обогатява, то ни създава други пролуки, различни от собствените ни ракурси към света. Живее в нас, но и ние живеем чрез него.

 
Прочетеното създава светове, в които да се приютяваме, където да бъдем себе си, в които наистина да изразим целостта на своята същност.
Прави ли четенето човека по-щастлив?! – трудно е да се даде отговор. И да и не, но със сигурност го прави по-задълбочен и по-осъзнат, по-отговорен към собствения си живот към ситуацията на другия. Тъй като е колкот прочитане-диалог-откриване на другия, също толкова и прочитане на себе си, акт на саморазбиране.

 Взирането изисква яснота на самопознанието. Четенето обучава, поучава, възпитава, развива, услажда, забавлява, но то е и изкуство на утешението. Чрез него сякаш се подрежда в смисъл неудържимата стихийност на съществуването, безпощадната жестокост на случая и безсмислието на произвола, чрез него светът превръща в нещо по-поносимо и по-прозримо.



Хартията все още е най-добрата памет. И тя ще оцелее, колкото и по-рядка и бутикова да става; четенето на „книжни“ носители ще се запази, заради способността му да съхранява красотата и особеността на това изкуство, което изисва задълбочаване, усамотяване, влушване във вътрешните гласове, тихи диалози през пространства и времена. Понеже в последна сметка изглежда печалбата е добра – собственото ни самопознание.Четенето умножава световете, гласовете. Прави самотния живот поселен с близки и още повече кара те да не бъдеш само себе си, да изживееш безброй съдби и съществувания, непостижими за едно тяло, за един характер.
Животът сякаш все тече като роман, добре е да бъде прочетен с опино око. Понякога дори трепти като стихотворение, гневи се в сатири и памфлети, пише мъдри трактати, смее се, надмогва се в комедии, смирява се с тъгата на трагедията, но все си остава така сурово непознаваем... Книгите се борят с непознаваемостта и глупост, упорстват да разбират истината. Съпротивляват се срещу собствения ни мързел, срещу удобството на шаблона и примирението в нехайството, те са борба за будността, за отговорността... едно огледало за всичко което сме и не сме.
Ако изобщо сте стигнали до тук, значи все още има надежда.
Кралят е мъртъв, но читателят е жив...

Греховете на жаждата

или за проклятието да се пишат речници.

Речник по стихознание на София Филипова

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Издателство Изток - Запад
Литературознание » Поезия » Филология и Езикознание
Корица Мека
Страници 376
Размери 14.00 / 21.50 / 3.10 cm
Тегло 0.465 kg
EAN 9789543217267
ISBN 9789543217267
Трето допълнено издание

Първи речник у нас, посветен на стихосложението и спецификата на мерената реч. Досега стиховедски термини са били включвани в общите речници по теория на литературата - в ограничен брой и кратък обем на статиите. Речникът на София Филипова съдържа повече от 300 стиховедски термина, представени в обширни статии, богато илюстрирани с примери от българската и руска лирика.
Речникът е предназначен за ученици, студенти филолози, преподаватели по литература, поети, преводачи, както и за всеки, който се интересува от стихознанието.

Всички изгонени от Рая на литературознанието литератори, всички прокълнати критически души са запратени в десетия кръг на един странен и ад – адът на писането на речник. Отдавна е известно, още от времето на двамата братя Якоб и Вилхем Грим (започнали най-големия речник на немския език), че едно от най-страховитите проклятия в литературните среди звучи приблизително така: „Проклинам те цял живот да пишеш речник! Амин!!!”. Истината за силата на това проклятие обаче лежи в греховете на жаждата за знание, съблазните на любопитството и непреклонността на духа, който смята, че е способен да провиди ред там, където наглед цари хаос от кипящо многообразие.

София Филипова и Георги Тодоров на представянето на речника

За съжаление трябва да потвърдим, че София Филипова не само носи това проклятие, не само е обладана от греховете на жаждата, но е превърнала неблагодарната речникова участ в благословия на своята съдба. И ако се отклоним от артистичния шарж на въведението, трябва да признаем, че съществува талант да се напипва културната необходимост, да се долавят празнините в научната сфера. Наистина да се състави авторски Речник по стихозание, в епоха когато речниковото писане е по-скоро дело на лексикографските институти, на колективното усилие, е допълнителна дързост и предизвикателство към институционализирането на познанието. Величаната на постигнатото обаче показва, че в последна сметка именно отделната личност и нейното отношение към матрериала, помагат той да бъде осмислен в нова светлина.

DAVID, Jacques-Louis, Sappho and Phaon 1809, Oil on canvas, 225 x 262 cm, The Hermitage, St. Petersburg

Самото обособяване на проблематиката предполага по-задълбочен поглед и по-свободен ракурс към феномена на стиховата реч и нейните формални и съдържателни специфики. Речникът по стихознание попълва едно чувствително и значещо отсъствие в родната ни литературознание и в това е неговото нагледно първенство. Но вътрешният принос е много по-значим – той е провокатор на ментална интенция. Със своя дефинитивен талант София Филипова успява да концентрира резпръснатите идеи и да им придаде завършеност и енциклопедична безпристрасност.

Знанието не е егоцентрично, знанието копнее да бъде споделено, да се превръне в диалогична среда, пораждаща истината. Хората побеждават случайността и безсмилието единствено като предават от поколение на поколение своето знание, своята духовна устременост. Речникът като че ли винаги възниква от две противоречиви наглед енергии – едната творческа, усилваща любопитството, изявяваща лчиния темперамент и интерес и до голяма степен субективна, а другата безпристрастна, обективна, системотворческа, хладно-логина и отдадена на диахронната достоверност.

Но както пише Хорхе Луис Борхес в предговора на "El otro, el mismo": "Често се забравя, че (речниците) са добре сглобени изкуствени хранилища, възникнали след езиците, за които дават дефиниции. Корените на езика са от ирационално, дори магическо естество."

Научният интерес на София Филипова е обемен и задълбочен – той прониква до най-дълбоките историографски и изворови дълбини, без обаче да се обезличи, а напротив търси диалог, за да се открои самата пластика на стиховедческата мисъл у нас и тя да бъде състнесена със световните достижения на Р. Якобсон, Ю. Лотман, Р. Барт, Томашевски и т.н. Филпова продължава, наложената от повече от 150 години традиция в родното ни стихознание на сравняване с руската изследователска линия, поради самата езикова специфика на славянската стихова метрика, като опозиция на западно-европейския немски модел, изхождащ от Хердер и Хумболт.

Но от друга страна като изследовател тя открива оригинална систематична линия, чиято цел е да се открои спецификата на „лирическото начало” веднъж във формален аспект – метрика, рима, строфична организация и втори път, което е и един от най-значимите приноси на речника, в съдържателен аспект като рефлексия върху „поетичното” и „поетическото” в стила, в другите видове и жанрове, които не са чисто лирически. И ако първото издание на речника е пуристко, то настоящето добавя отколо 50 нови статии или повече от 100 допълнителни страници, посветени тъкмо на този съдържателен план.

Спецификата на дефиницията е да се изведе най-точното, характерното, основното – „видообразуващата отлика”, да се очертае най-общото в специфичните за предмета признаци, така че той да придобие ментална яснота и кохерентна пориозност. Даването на дефиниция е осъзнаването на различието и инвариантността, където най-точното е и най-общото – това е най-точното, но и малкото познание – дисциплинирано от речниковата лаконичност. Филипова притежава дар за дефиниции като едновременно обобщава традиционното схващане, но и го извежда не рядко на ново ниво. Както е в емблематичната статия за Римата, която може да се превърне в структура за самостоятелно изследване на функциите и употребите й. Стилът на изложението е висок, но в никакъв случай не е лишен от литературна пластичност. Примерите, илюстриращи стиховите понятия, приведени в речника са селектирани по безкомпромисен в художествено отношение критерии, който се позвава на безспорните класически образци, но и със същата мяра открива емблематичните тенденции в съвременната и нова българска литература.

Sappho on the Lefkadas Cliff by Guérin , Pierre Narcisse , Baron ( 1774 1833 ) , France , early 19th century . State Hermitage , St . Petersburg , oil on canvas , French Painting of 19th century  

Колкото и странно да изглежда Речникът е и своеобразна антология на постиженията на българската литературна наука – диалогизира се с всички значими учени като Н. Георгиев, Б. Златанов, Р. Кунчева и т.н.; както и на художествените върхове на националната ни поезия – сред пантеона на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Далчев са и имената на Ал. Геров, Б. Христов, Р. Ралин, Ал. Вутимски, В. Петров, Г. Билярска и т.н като по този начин, подсказва характера и темперамента, съдбата и естетическато чувство на българския творец.

Sappho,1877 painting by Charles-August Mengin (1853-1933)

Онова, което трабва да се подчертае е ясният критерии при селекцията на понятията и тематичния обхват, високият художествен вкус спрямо изворовия материал, удивителната ерудираност и задълбоченост на теоретичното обосноваване, както и не на последно място премерения стилистичен темп на дефинитивния дискурс. Речникът е ценностен компендиум и негов предмет е тъкмо открояването и извеждането на цеността и нейния смисъл – в случая на лириката и на нейния начин да изразява света, да постига флуидната менливост на съществуванието. А ценността веднъж е израз на отношението на човека към света и втори път рефлексивно самоосъзнаване на собствената роля на човека като същество, даващо и постигащо смисъл.

Нашата епоха е фрагметарна, обречена на мигновеното. Речникът е специфична картина-мозайка, фасетъчно постигане-припомняне на цялото. Удачността на речниковото като жанр се дължи на фрагментарността и мигновеността, на краткостта и бързия ефект от сдобиването с познание. Адекватност, която превръща лаконизма и информацията в залог за успех, едно имплицитно обобщаване на съвременият начин на мислене и съществуване, на методите на оценяване и оцелостяване на разпръснатото като ред през точност – отвореност и достоверност. Величието и нищетата на настоящето е, че информацията тържествува над смисъла, докато речникът дисциплинира знанието, за да открие един относително възможен завършен смисъл. А подобни лични речници като Речника по стихознание на София Филипова ни показват как личната страст се превръща в откровение за това как се извлича и осъществява смисъл.

Сафо, фреска от Помпей, 1в.  от н. е.

Споделям твърдението на Умберто Еко, че ако енциклопедията е преди всичко неподреденото необятно множество от белези, речниковите подредби са моментните и практически полезни йерархически преоценки на тези енциклопедии. Речникът е не само ценностно ориентиран, той излъчва и генерира смисъл от самата систематизация, от йерархичната субординация и експлицирането на връзките между явленията.

Речникът притежава в себе си идеята за пойезис, за поетично проникване - в него безкрайното, се дисциплинара от крайното, става обозримо, така достига до проясняване, до разбиране и споделимост.

От друга страна деконструктивизмът на Дерида, разобличава речника като замаскирана енциклопедия, която „най-лесно онагледява идеята за безкрайния семиозис”, защото работата с него не прави нищо друго, освен да ни отпраща от дума към дума и така до безкрай – една несекваща игра на образи и отражения. По този начин и речникът се оказва не повече от конструкт, от „пойезис” – творчество, от теоретично въображение, научна измислица, призвана да ни спасява, да задава илюзии и умопостижимости или поне да ни утешава, че сме способни да привидим ред в хаоса, смисъл в безсмислието и да надмогнем страховитата случайност. Но с пълно право можем да отнесем думите на Мирча Елиаде, когато говори за възраждането на символизма, към речниковата страст на нашето време, това е една възможност за „спасение на съвремения човек от културния му провинциализъм”.

Една от най-високите изяви на човека, която го характеризира като човек, е способността му да бъде „лирическо същество”/Хосе Ортега-и-Гасет/. Достойнството на този opus vitae на София Филипова е в желанието за оттласкване от духовната и ментална провинциалност на одребнялото, нелирическо настояще.

• За илюстрации към материала са използвани репродукции и фотоси, посветени на старогръцката поетеса Сафо;