неделя, 23 януари 2011 г.

Търся радост






За хайку книгата на Омила - Цвета Джагарова
"Етаж нагоре" и за песъчинките радост


Не изпускай денят да си отиде,
 без песъчинка радост от него да си взел.

Дионисий от Сиракуза [1]

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


 П
онякога духът на някоя книга може да се изрази с едно изречение и това обикновено е за онези щастливи произведения, които са създадени сякаш на един дъх, без мъката на перото и потта на сътворението. “Търся радостта!” е най-точното като че ли духовното мото на новата стихосбирка на ОМИЛА - Цвета Джагарова  Един етаж на горе...”, защото е не просто израз на цялостна житейска философия, но и на един дълбок вътрешен импулс за творчество.
            Човекът през своята хилядолетна история сякаш не е доказал нищо друго освен неспособността си за щастие, очевидната невъзможност да бъде блажен в преброените дни на своя живот. Той сякаш не притежава друг талант освен таланта за безкрайно жалеене, не е пригоден за друго освен за страдание. Непостижимостта на щастието, влюбеността в тъгата, прекомерният талант за скръб и неизброимите нюанси на болката ето пейзажа на душата, а смисълът на живота е другаде. Скрит в удивлението, свежестта и умението за щастие. Способността за удивление е част от радостта от желанието да се живее... И все пак с причудливо упорство човекът продължава да търси, да мечтае и зове, да се моли и да жертва всичко, за да постигне щастието, защото то е неговото истинско предназначение, най-висшата цел и право. Щастието е зримото лице на съвършенството – “Необходимостта да търси истинското щастие е в основата на нашата свобода[2], а и съдба. “Един етаж на горе...” на Омила, след сбирките с хайку “Deo volente 1995г. и “Свободен пленник” 2000г., е търсене на изгубената способност за радост, едно ненатрапчиво напомняне за истинските ценности – любовта, приятелството, близостта с всичко живо, възторгът пред чудото на съществуването, красотата и разумността, дребните наслади, които са в основата на повседневното доволстване от нанизаните в броеница дни на живота; напомняне без всякаква дидактичност, елегантно и жизнелюбиво като глътка прохлада.

Известно е, че интенцията на автора прелива в специфичната форма на творбата. Настоящата книга е сложен жанров компендиум лъкатушещ между класическия хайку сборник, дневника и разгърнатия до завършено книжно цяло  хайбун – лирична проза прекъсната, пояснена и допълнена от хайку стихове. Но все пак  водещото начало е поезията, която елегантно прелива в прозаически късове – импресии, когато мисловната наситеност се противопостави на словесния аскетизъм в ритъм 5-7-5. От друга страна в цялата книга лъха аромата на особен тип мемоаристка, едно при-помняне на изминалото, едно удържане на отлетелите преживявания в словото, с помощта на бързата ръкописна бележка приписката, за да не убегне впечатлението; или пък на страницата от дневника с присъщата му вътрешна интимност на аз-говора, непосредствено разкриващ потока на вътрешния диалог. Жанровата полифоничност се превръща в особено умножаване на аз-гласа, който се само-из-рича в разнолики дискурсивни роли, изобразяващи не-еднаквите в пътя на времето житейски позиции, оцелостени единствено през самоосъзнаването. Тук Азът говори с гласовете на момичето, влюбената девойка, съпругата, майката, бабата, младата и зрялата личност, говори мъката и щастието, говори възхитения и вечно жаден човек, говори душата понесла патината на дългия живот и всичката тази много-реч-ивост е израз на едно съзнание, което се потопява в битието, пита за него и смисъла му с настойчивостта на мъдрец, но и с не по-малка страст го изживява.
Човекът е поредица от възрасти и роли: “Пътьом усещам/ нещо в мен умира,/ но друго се ражда”, но същността му се разкрива именно, чрез  непрестанната промяна, която отсява неприсъщото, суетното. Непрестанните загуби по пътя, сблъсъка с новото, не само замества загубата, но и подпомага  истинският лик на личността да се появи и прогледне през потока на множеството изоставени лица-маски, които времето е натрапило. Затова неподправеното самопризнание: “Поискай от мен/ само това, което дава/ цветето” е нещо повече от подкана да не се изисква повече от това, което може да бъде дадено, но е израз на  пределна честност, извод на самоосъзнаващата се личност, който не скрива прозрението за най-дълбокото основание на битието – любовта, красотата и свежестта. Смисълът не е далечен, смътен и непостижим, а открит в активното, щедро раз-дава-не на безценното: радостта и утехата на нежността. Пътят, улиците, които приканват в различни посоки, е обусловен от избора, в последна сметка целта на дългото битийно пътуване е само-осъзнатостта: “Път и пътник съм:/ пътят ми е невидим -/ у мен се вие”. 
В тази книга думите и гледките са огледало едни на други. Думите оглеждат лика на природата, но оглеждат и невидимото лице на вътрешния Аз. Възхита будят не само красивите пейзажи, но и прекрасните думи, които са картини на едно по-различно битие. Така в стиховете и прозаичните откъслеци Омила търси пресечната точка между природата и културата. Затова и Природата е основна действаща персона. Тя е утешителното лоно, в което се завръща човекът зажаднял за автентичност, за битие по-близко до същността. Всеодухотвореността на света, пантеистичната красота – ето импулса на тази поезия. Гледането-съзерцание е потапяне и възхита, но и съ-причастност към космическия ритъм. Човешкият живот следва пулсациите на всемира и от тази хармония се поражда красотата на самото битие. Личността заговаря природата и тя му отговаря не със слово, а с полъх, шепот, светлина, ромон, цветове. Вътрешната ретроспективност е изразена и в символиката на сезонните. Азът говори чрез гласа на есенната умъдреност и богатство, на утолените страсти, припомня си пролетното многозвучие и лятната наситеност, рисува пречистващата перспектива на зимата, която буди и страх и надежда. Още Сенека вижда годишните времена като образи на човешките възрасти, но тук житейските роли са намек не просто на времето, но на неизчерпаемостта на личността, която се променя и понася по различен начин отговорността на своя избор и любов.
Защото тъй както всяко дърво следва щедростта на своята мъдрост, така и всеки човек следва импулса на своята вътрешна история, логиката на уникалната си природа, преброждаща тъгата и веселието, а достойнството иде от силата, трансформираща болката в мъдрост: “Смола:/ с тихички сълзи дървото/ е изляло душата си”. Сила, противопоставяща срещу изненадейните раняващи удари, упорството на търпението и украшението на смирението. Страданието преследва, никъде не можем да избягаме от него, мъката ни придружава където и да идем, тъй като неизбежно навред носим участта си: “И на този бряг/ бурените / са ми познати”, трудностите съпътстват дните, но те не бива да изчерпват душата, да я обезсилват, а да я повдигат да спомагат способността й да осезава радостта и да се наслаждава: “Зимни неволи.../ а мен още ме радва/ валящият сняг”. Човекът, потопен в потока на своята съдба, на времето, което го съ-творява, няма как да се изтръгне от стремителността му: “Малко камъче,/ няма къде да идеш:/ все си в реката”, защото това би означавало да се напусне самия живот. Личността, за да се превърне в това което е, трябва да остави вълните на вечно завръщащата се болката, да отнесат от нея острите ъгли на гнева, егоизма и нетърпението, да превърне горчивите вълни на постоянната мъка в ласки, за да се разкрие красотата на смирения овал – съвършенството на добрия човек. Щедростта на Създателя, дал ни толкова красота и плодове, приготвил цял един свят, в който да блаженстваме, Който е подарил най-висшето благо – живота, трябва да бъде преповторена от личността, да бъде върната, за да се реализира и осъществи смисълът на битието, за да се изрази същността и благодарността: “Небесна мисия:/ да цъфнеш и да вържеш плод. / Просто е.”. Простотата иде от естествената склонност към доброта и непрестанното влечение към щастие, едно от имената, на което е щедростта. Добротата е винаги мислима като само-раз-даване на щедър плод, дар за-и-към другия. Но тази задача, не е нито лесна, нито еднократно реализируема, за нея човек се бори всекидневно и безотказно. Едно от най-големите предизвикателства пред индивида е опита му да при-внесе хармонията вътре в  себе си, да обуздае метежните си страсти, тревожността си и многоречивото неспокойствие: “Шеметен ритъм:/ но тялото и душата/ как се настигат?”. Простотата на съзвучието, в което тече природното битие, не се отдава лесно на човека, тази хармония, която съзерцава вън в природата, в мълчанието на звездите - в самия него се оказва разрушена и заглушена от шумотевицата на дребнотемието на грубата консумативност, радостта е може би последният оцелял път към мелодията на битието. Нейното преоткриване е всъщност акордиране на гласа на душата...
Освен в природата човекът се потопява и в една друга среда – тази на изреченото от Другия. Думите са също пейзажи, те са съ-параралелно битие и съ-битие, чуждото слово е провокация към с-мълчан-остта; затова често с изреченото от някой се води диалог или спор; цитатът се итериоризира и превръща в част не само от тъканта на текста, но и от собствения мироглед, основа за множество размисли и вътрешни полемики. Торо, Уолдън, Емерсън, Уайлд, Екзюпери, Башо, Овидий - ето духовните спътници на поетесата, в чиито думи тя търси подкрепа и потвърждение за своите изводи.
Всичко е повод за вдъхновение, за творчество: разходката сред природата, домашния уют и взаимоотношения, красивата баналност на живота. Пълнотата се усеща не в материалното изобилие, а в богатството от мисли, преживявания и чисто човешка топлина и близост, когато в шала на внучето се заплита пъргавото слънчево зайче, когато на щъркелите се дава поръчка за детенце, когато на простора увисват бебешки дрехи до тези на вуйчото... Всичко това са скъпоценните мигове на една тайна радост и доволство от живота, мигове които се превръщат в пълноводна река. Именно способността на хайку поезията да говори за тази обичайност, да я показва на пръв поглед семпло и изчистено, дори реалистично е в основата на очарованието на жанра, а и на неговата духовна достъпност и удивителна популярност. Защото поезията се оказва още по-видима на фона на катадневното, на улисията в подробностите от бита, които тя надмогва и превръща от битовизъм в осъзната красота. Така на пръв поглед от неподходящия материал за поезия еманира неочаквана лирическа енергия, факт емблематичен за  стиховете на Омила.
 Особено значим лайтмотив е този за дома, привидян като гнездо – око обърнато към небето, което събира всичко мило и топло. Гнездо, което сплита и преплита в близост съдбите на поколенията, ден по ден гради заедност и насища дните с любов. Домът е опора, натрупва сила за личността, генерира историята й, част е от най-значимите събития по пътя, защото утешава болката от мимолетността и враждебното безлюбие на бурите. Домът е борба със самотата и безсмислието на битието, защото заключва между сените си щастието на обичта: “Нощ./ Може би любовта е/ в оная светеща къща”. Мило пространство, в което мислите често се завръщат; което се носи в душата и е независимо от очертанията на стените. Домът е  непреходен, защото оцелява в спомените, в любовта и в съхранената памет за топлината  на бащината милувка и майчиния глас; пространство, което гука, раковина, която непрестанно шепне и зове, въпреки тежката ръка на съдбата: “Дом-раковинка:/ не зови го пак море,/ той лежи разбит”, оцелява в непреходността на обичта, която надделява и скръбта и времето: “Гугутка гукне:/ сърцето ми плаче/ за мама и татко”. Домът е пространството на обичта. Истинският дом на битието всъщност е любовта, която крепи съществуването и е  независима от условностите на преходността, топлината на близостта не отминава: “Ласките .../ листа,/ отнесени от вятъра”. Истинският живот започва едва с обичта, която слага действителното начало и на личността и на нейната екзистенция: “Животът ми започва с теб-/ казах ли ти /това- не помня...”. Понякога за най-същественото не са необходими думи, защото и най-голямата обич и най-силната радост не са нито шумни, нито показни - те са смълчани и тихи! Най-важното, често не се нуждае от ословесяване, думите могат да наранят до кръв, но могат и да нарушат светостта на чувството с шумотевицата си, да разрушат тайната на интимността  Поради това признаването  на тази деликатна истина идва от глъбината  до устните като спомен, като вътрешен риторичен въпрос и като въздишка, а не като пряка декларация, чиято груба демонстративност би наранила искреността на признанието.
Домът освен история има и вътрешна подялба на пространството,  всеки от семейството има дял в него. Пространството е не само израз на характера на индивида, но и съ-участва в неговото съз-дава-не и из-граж-дане. Поезия се ражда дори в най-женското пространство – кухнята – магерницата на живота: “Малко моливче/ в кухненската престилка/ ме боцка: пиши!”, защото няма специално време за поезия и всеки ден и час може да бъде превърнат в поезия, и защото жена съзерцава и описва преживяното, затова буреносното небе може да бъде видяно като преобърната тава. В кухнята-трапезария поколенията се срещат и единяват и времето няма значение, защото тук диша самата благодат на живота и се обменя виталната енергия; неочаквано се преоткрива смеха, напомнящ, че въпреки годините човек винаги остава дете спрямо самия живот и ако не с друго, то поне играе с думи и образи: “Ой, луна, луна,/ палачинко мамина:/ кой те метна там?”. В това пространство освен храната за тялото се приготвя и храната за душата, за любовта. Затова и усилията не тежат, тяхната реална физическа измеримост е независима от усещането за бреме - лекотата иде от смисъла, които постигат: “С торби към къщи/ не тежи в тях/ радостта за децата ми”. Щастието и радостта се умножават в споделеността, не губят нищо от себе си, а се удвояват и така радостта сближава, става израз на любов. Радостта разгръща и самия човек, а нейното раздаване умножава надеждата и открива оптимистичния хоризонт на битието: “В прегръдката ми/ спи внуче-пеленаче/ какво блаженство!”.
Има един постоянен глад у човека, една празнота, едно безспирно терзание, което все не може да бъде утолено: “Не е кучешки!/ Храна не го засища:/ глад от тъга е”. Тъгата, жалеенето, ощетяват човека, лишават го от неговия личен смисъл като същество на блаженството. Отчаянието от мъка е грях, тъй като парализира и усамотява. Тъгата е отсъствие от битието, непоносима пустота: “Няма гълъби./ Ни кучета. Ни котки. / И аз не съм тук”, изживяване на смъртта в тук-сегашното. В скръбта, както и в смъртта човекът отсъства от себе си и от своето предназначение – битийстването, в неговата скръб погива и самото мироздание и заради това тъгата  буди страх с опустошителността си, със способността си са унищожава и достойнството и добротата, да озверява: “Злоба има за всички-/ каза Поетът.../ Любовта не достига”. Вцепенен, безнадежден, ограбен и опустошен е тъжащият, той е неспособен дори на най-дребния жест за спасение, защото сам се е лишил от надеждата, отказал се е от вярата, която охранява смисъла на мимолетното човешко: “Плувам в нищото/ сламчици не докосвам/ и не търся”.
Това са признаците на онзи постоянен глад за радост, а радостта е насъщност, защото охранява и пази вярата, бодърства над надеждата и изтънчава сетивата и освобождава от страха: “Изгревът стопява/ тъмните сенки/ и в сърцето ми”. А “Да бъдеш весел означава да бъдеш безсмъртен още приживе[3], да си свободен от тлението, да се уподобиш на боговете[4]. Радостта иде отвред, но е необходима зоркост, за да не се пропусне, да не убегне, да не остане незабелязана и неизживяна: “Тръпне невидима-/ кой ли вятър я довява?-/ мойта радост”. Радостта е плашлива и няма нищо по-лесно от това да се подплаши и прогони. Затова се изисква мъдрост и готовност, за да бъде съхранена, а съкровището на щастието се натрупва не от закъсняващите порои късмет, а от малките почти незабележими песъчинки на радостта. На пръв поглед песъчинките са в изобилие и сякаш от вред дебне радост, но в същност те са рядкост, която би следвало да бъде опазвана и в думите и в спомените: “Колкото усмивка/ да трае нещо хубаво,/ помня го”. Само същественото, нищо излишно, лекотата на сърцето и богатството на душата, зависят от радостта, която лекува тъгата и болките. Красотата  и пълнотата на мига, премахват лошите мисли и карат да се забравят дребните и несъществени недоразумения: “Вишната цъфна/ докато спорехме,/ но... за какво беше?!”. Красотата утешава, умиротворява, възстановява способността за щастие, и затова е толкова необходима, а търсенето й цел на битието. Пред величавото спокойствие и вечната прелест на озвезденото небе всички пререкания изглеждат незначителни, нищожни и ненужни: “Тихо, тихичко.../ Да не чуят звездите/ нашта крамола!”.
Душевната деликатност предпоставя усещането за една все-любов, която обгръща всички живинки - мравчицата, надиграващите се пеперуди, будещите възхита румени ябълки и носи удовлетворение от разумното устроение на съзвучното битие. Съдбата на всяка мъничка душица трогва, свързаността с живота на другите същества, споделящи екзистенцията, обяснява уплахата от посичащите не само небето, но и сърцето мълнии, разкрива трепета във възклицанието: “Дъжд проливен, спри! /Да си поемат дъх / и цветята ...с мен.”. Единението и неразлъчеността с природния свят обуславят тази вселюбов, която се превръща в основен характерологичен белег на етоса на личността, сливащ я с всичко, което я обгръща: “Цър, цър, цър/ твой, твой, твой/ щурчето ми се врича в обич”.
В непрестанната готовност за душевни приключения, в неуморното търсене на песъчинките радост, в деликатния поглед и влюбеността в живота, в способността за по детски чисто удивление се коренят дълбоките послания на тази непретенциозна поезия, създадена с особен вкус и отношение към отделната дума и словосъчетание, към ритъма на цялото. Защото в пределно сгъстеното пространство на тази най-кратка форма всичко външно тежи и е по-видимо от другаде. Това е поезия на образа и акцента, където всяко излишество пречи както на яснотата на мисълта, така и на богатството на смисъла. Без усилие Омила успява да се справи  с предизвикателството на словесната аскеза, с необходимостта от запомнящ се експресивен изказ, отдавайки се на  въздържание от разгулната епитетност и умишлената метафоричност. Тези  качества обуславят лесното откриване на най-точната, богата семантично и конотативно лексема, на своеобразния ритъм на езиковия поток. Майсторството при създаване на хайку поезия е част от таланта, защото това е жанр, безпощадно изискващ съвършенство и не търпящ каквато и да е било етюдност.
Хайку е монолитна, напълно завършена форма, чиято удивителна отвореност е не в езиков, а в семантичен аспект. Тук ограниченото пространство на словото се надмогва от неограничеността на мисълта, стилистичният ефект се гради посредством парадокса на това не-равновесие и Цвета Джагарова умело се възползва от него. Значещата полифоничност – ето безкрайността на стиха. В това е и смисълът на търсенето на този по-особен, по-възвишен поглед към действителността “един етаж нагоре”, на онова особено духовното усилие да се досегне и осезае необята, по примера на древния китайски поет Уан Джъ` Хуан, а ролята на поетите открай време е била да разширяват полезрението на мисълта.
Не-случайно поразяват любовта и красотата, не-случайно тегне върху раменете ни страданието. Защото малките  случайности стават вещание за мисълта на Бога и се превръщат в Съдба. По този начин случката става съ-битие, пресечна точка на срещата между необходимото и желаното: “Случайни срещи./ Случайни разговори./ Нима случайни?”. Тайната на мисълта, която пресреща пътищата и ги слива или превръща в противостоящи раздруми, предопределя взаимоотгласа и ехото в копнението за връзка и близост, за осъзнаване. Пътят към Бога, стремящ се към нас, преминава през нашия път към Другия и Света, пътят е винаги среща: “Щом  тръгна към теб/ и ти към мене тръгваш: за миг сме двама” - желанието е вече единение, а всяко пътуване е търсене и самопознание.
Радостта е по-голямо изпитание за човека от страданието. Да си щастлив е по-трудно, отколкото да скърбиш. В радостта, а не в мъката човек разгръща цялата си способност на любов, доброта, щедрост и смирение и затова тя изисква повече усилия и нравствена дарба. “Човекът, за да не е без скръб, е измислил щастието[5] пише Публий Сир.  Непостижимостта на радостта и страхът от нея са терзание, но крачките на щастието стъпват по пепелта на нещастието. Тъгите трябва да се забравят: “Разцъфтялото-/прецъфтялото цвете/ хич не поглежда”. Пътуването към радостта никага не е напразно, дори ако тя е просто химера, защото сънят за щастие е вече щастие.
Пише отъженият човек, недоволен от действителността, която го обгръща, несправедливостта, която го потиска и взривява в него негодувание.  Словата му винаги са протест и призив, дори когато рисуват пейзажи. Защото да говориш, означава да ословесяваш болките си. Писането утешава тъгата, лекува гнева, смирява, защото е път. Отхвърлянето на несъвършеното и грозното, помага да се осъзнае прекрасното. Четенето води към щастие. Тъй като се споделя не само натрупаната мъдрост от тъгата, но и възхитата от живота. Омила е щастлив човек, понеже щедро раздава богатството на своите мисли и опита на своя път към радостта, а с присъщата си душевна деликатност ни прави непосредствено съпричастни към тревогите и насладите си. “Един етаж нагоре” е книга приключение, защото там има истински духовни събития и множество песъчинки радост... Просто е щастието. Нищо повече от слънце цял ден.




24. Х. 2005 г.
Понеделник


[1] Дионисий от Сиракуза, Химн посветен на Бакхус:  “Търся радост, Бакхусе!”

[2] Джон Лок в “За човешкия разсъдък”;
[3]  Мисъл на Ърнест Хемингуей.
[4] Древните гърци са смятали, че Олимпийските богове винаги са щастливи и се смеели непрекъснато. Смехът и радостта са  характеристики на бога, белег за божественост и свобода от страданието и смъртта, затова ликувайки човек заприличва на бог. Способността за веселие се възприема като израз на изключителна благодат за обречения на страдания човешки род в отличие от всички други същества.
[5] Публий Сир в “Сентенции”, За радостта и удоволствията;

Няма коментари:

Публикуване на коментар