петък, 28 януари 2011 г.

Лека жена с тежък характер

 

Писма на хетери
или писмото като убежище на вечността

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg




Алкифрон "Писма на хетери"
Колекция Архетип
Превод: Драгомира Вълчева
Редактор: Мирена Славова 
Издава: Фондация за българска литература 
ISBN: 978-954-677-048-6, с. 59
Цена 4, 99 лв.











Как думите прекосяват времето?! Как мигновеното остава следа?! Как се ражда вечността - чрез думите и способността им  написани да се отливат в текстове, да се превръщат в писма за едни бъдещи очи... Всяко писмо търси своя получател, очаква да разкаже, да разкрие, да сподели... Чрез писмото винаги нахлуваме в един неподозиран свят, особено ако това са писма писани от ръката на сладострастни и мъдри жени...
Хетерата е лека жена с тежък характер.

Хетерата не вярва на сълзи, нито на на думи. Хетерата знае как да изиска своето: пари, скъпоценности, дрехи и слугини. Обича да пише писма, но държи да получава повече от красиви думи и увещания за безгранична любов :

Защо се мъчиш да пишеш толкова много?
Не ти трябват писма, трябват ти петдесет златни монети. Ако ме обичаш, дай ми ги, ако ли пък обичаш парите, не ми досаждай.
Бъди здрав!

Когато са с любовници, хетерите се забавляват:

Музиката бързо ни възбуди и понеже бяхме подпийнали, умът ни беше – досещаш се къде. Галехме ръцете на любовниците си, разтривахме ставите на пръстите им и в добавка към Дионисовите наслади започнахме любовна игра.
 Една от нас се изви назад и целуна любовника си, като го докосна с гърдите си. После уж се извърна, а всъщност притисна задната част на бедрата си в слабините му.
Вече се надигаха страстите на нас, жените, а на мъжете – ония работи.

Когато са без любовници, хетерите пак се забавляват:

Обаче най-пълна наслада ни достави невероятното състезание, подхванато от Триалида и Мирина, за това коя от двете ще извади на показ по-хубав и по-нежен задник. Първа Мирина си развърза колана и раздруса задника си, който се виждаше през прозрачния копринен хитон как се тресе като мляко, примесено с мед. Същевременно попоглеждаше назад към хълбоците си и тихо стенеше, сякаш извършваше любовен акт, така че аз останах поразена, кълна се в Афродита. Само че Триалида не се отказа и засенчи Мирина по разюзданост.


Хетерата има особен статут в античното общество . Тя е едновременно почитана и презирана, считана за достойна, но и за безчестна. Умни, самостоятелни и не рядко със силно влияние. Всъщност хетерите са високообразовани свободни жени, които свият най-често на двойна флейта от щъркелова кост или някакъв друг инструмент като аполоновата седмострунна лира. Били посветени в изкуството на разговора и разтухата. За тази цел се занимавали с изкуства, изучавали поезия, музика, умението за красиво държане и полагане на тялото, риторика, философия и дори декламация като така, освен да забавляват пируващите мъже с песни, те ставали и умели разказвачки, изкусни проницателни събеседници и търпеливи слушателки. В една от речите си остроезичният Демостен („Срещу Неера”) казва: „ Имаме хетерите за удоволствие, наложниците – за ежедневните телесни грижи, съпругите – за да раждат законни деца и като верни пазители на дома”.


Всъщност автърът на тези псевдоепистоли е софистът- оратор Алкифрон. За него не се знае твърде много - със сигурност е бил ретор, който живее по всяка вероятност през I I век, както е засечено по някои от събитията, за които говори в писанията си, съвременник е на един друг велик творец от тази епоха хапливия сатирик Лукиан. И това е всичко, което действително можем да твърдим. Все пак да си ретор през I I век на практика означава много. Във века на втората софистика – епохата на просветения мъдър император Адриан, реторът е синоним на високо образована личност, изкушена в богата палитра от интелектуални занимания. Човек, радващ се на широка извистност и почитание, комуто думата се слуша и съставя мнение... Втори век е и време, белязано от стремеж да бъдат възродени високия елински дух и блясъка на класическа Атина. “Писма на хетери” макари и на практика да е учебник по реторическо майсторство е също така и блестяща литература, изумително художествено произведение населено с ярки, пластични и запомнящи се образи на хората от късната Античност.

Не бегли фигури и сенки, а пълнокръвни, нахлули направо от „светската” хроника на Атина от IV век пр. Хр личности известни и неизвестни, прославени или безименни, но винаги колоритни и виталистично достоверни. Междувременно жанрът на писмото, и то тъкмо на фиктивното писмо е особено моден жанр през императорската епоха, покълнал от просопопеята - вид упражнение в реторската школа, развиващо умението да въведеш определен персонаж и да вложиш в устата му типичната за характера му реч, съобразена с особеностите на начина му на съществуване, образование и социален ранг.

Алкифрон оставя всъщност пет книги с писма (Epistolai) Писма на рибари, Писма на селяни, Писма на паразити ( гости на пира, които се отплащат за изяденото и изпитото като разсмиват гостите, правят комплименти на домакина, шут, традиционен песонаж в новата атическа комедия), Писма на роби и разбира се, Писма на хетери. Всички те предсавят обичайните отношения в Атина през ІV в. пр.н.е. и показват човека такъв какъвто е и днес с цялата му нееднозначност и обърканост. В някои от писмата на хетерите като тези между великия комедиограф Менандър и любимата му хетера Гликера са интересни и като документи, извори за отношенията и начина на живот на велики личности, или пък тези на Фрина и Праксител.

Явно античният човек от фиктивните писма на Алкифрон далеч не е така чужд на днешния постмодерен епистолограф в интернет... Пак в писмата си сме голи. Откровенноста ни днес пак е гола – необходимостта ни да обичаме и да бъдем обичани. Епистоларното слово винаги е било слово на тайните, на интимността и съкровеността. Дори най-дипломатичните писма разкриват истината не само за този, който ги пише, но и за онзи, за когото са предназначени. Писмото е свят. Посланик с мисия, завоевател с цел. Ту признание, ту призив или молба – написано с мастило или с лаптоп, писмото отново е всичко онова, което ни свързва с другите, всичко онва, което сме и което желаем да постигнем в този миг сега. То ни помага да се разбираме, да се сближаваме, да комуникираме въпреки разстоянието. Писмото е спомен и настояще... Защото всичко написано винаги в някакъв смисъл си остава „писмо” – тъсене на близък, на съратник, съмишленик в последна сметка на читател...







Съблазнителките:

Ето няколко блестящи писма от дръзки хетери:











Автентична скулптурна  група от хетери по време на пиршество от II в. пр. н. е.






Фрина до Праксител


... не се страхувай. Като постави статуя на твоята хетера в храма, ти стана създател на едно прекрасно произведение, невиждано до днес сред постиженията на човешката ръка. Да, аз стоя между твоята Афродита и твоя Ерос - не ми завиждай за тази чест. Тези, които ни гледат, възхваляват Праксител и именно защото съм плод на твоето изкуство, теспийците ме смятат за достойна да стоя между боговете. Само едно нещо липсва на дарението ти - да дойдеш и ти при нас, за да си легнем заедно в храма. Не, няма да оскърбим боговете, които сами създадохме!

Бъди здрав!


Сималион до Петала



Да, имаш основание да ми се присмиваш, щом ти доставя удоволствие или самолюбието ти се ласкае пред някои от тези, с които общуваш, задето често обикалям край вратата ти и се оплаквам на слугините, изпратени с послание до някой по-щастлив от мен. Знай все пак (макар и да съзнавам, че това е в моя вреда): изпитвам към тебе чувства, каквито малцина от любовниците ти биха изпитвали, ако бъдат пренебрегнати. При все това си мислех, че ще ми бъде утеха чистото вино, с което се наливах в големи количества по-миналата вечер у Евфроний, за да прокудя нощните грижи. Но резултатът беше обратен. Виното така разпали желанието ми, че плаках и ридах, и предизвиках съжаление у по-снизходителните, а у останалите смях. Имам една малка радост и една увехнала вече утеха - венеца, който отскубна от къдриците си и ми подхвърли при неприятната ни свада по време на пира, - уж възмутена от всичките мои послания.
Ако наистина ти доставя удоволствие, наслаждавай се на мъката ми, и ако това ти харесва, разказвай за нея на по-щастливите от мен, които не след дълго ще страдат, постигне ли ги моята участ. Моли се все пак да не те накаже Афродита за това високомерие. Друг на мое място би ти писал с укори и заплахи, а аз те моля и те умолявам. Обичам те до полуда, Петала!
Боя се да не стане по-лошо и да заприличам на някого от тия, които любовните свади са довели до дълбоко нещастие.


Петала до Сималион


Де да можеше домът на хетерата да се храни със сълзи!
Тогава щях да благоденствам и да се наслаждавам на голямо количество такива от твоя страна. Но всъщност аз се нуждая от пари, дрехи, бижута, слугини - всичко необходимо, за да си устроя живота. Нямам си бащини имоти в Миринунт, нито сребро в рудниците, а само една заплатица и жалки подаяния, съпроводени с въздишките на глупавите ми любовници. От една година имам връзка с теб и изнемогвам: лицето ми е без грим, дори не съм видяла миро през цялото това време, срам ме е от приятелките ми, когато си обличам старата окъсана тарентска наметка - така че бог да ми е на помощ! И от какво смяташ, че ще живея, ако се заседя трайно до тебе? Той бил плакал! Скоро ще престанеш. А пък аз, ако няма кой да ми дава по нещичко, ще си умра от глад. Чудя ти се на сълзите - толкова са неубедителни. Повелителко Афродита! Казваш, че ме обичаш, човече, и искаш да си в компанията на любимата ти, понеже не си можел да живееш без нея. Ами хубаво! Ти нямаш ли вкъщи някакви чаши? [ ...] освен ако ми донесеш нещо от златните бижута на майка ти или от богатствата на баща ти. Блазе й на Филотида! Харитите са я погледнали с по-благосклонно око. Какъв любовник си има в лицето на Менеклид, дето всеки ден й дава по нещо! По-добре, отколкото да плаче. Пък аз си имам не любовник, а оплаквач. Праща ми венци и рози като на преждевременно погребана и ми разправя, че плачел по цяла нощ. Ако ще ми донесеш нещичко, ела без да плачеш, ако ли не - измъчвай себе си, не мене.



Таида до Евтидем


Откакто ти хрумна да се занимаваш с философия, си станал много сериозен, а веждите ти са щръкнали над слепоочията. Натруфен и с книжка в ръце, крачиш важно към Академията, а моята къща подминаваш, сякаш никога преди не си я виждал. Полудял си, Евтидеме! Не знаеш ли кой е тоя начумерен софист, дето ви изнася толкова впечатляващи беседи? Не знаеш ли от колко време ми досажда с желанието си за близост? А е хлътнал и по Ерпилида, робинята на Мегара. Впрочем преди не го приемах, защото предпочитах да спя прегърнала тебе вместо златото на всички софисти. Но понеже ти явно страниш от моята компания, ще го приема и ако желаеш, ще ти покажа, че този твой учител женомразец е ненаситен за обичайните нощни удоволствия. Всичко това е бръщолевене, мъгла и измъкване на пари от момчета, глупако! Смяташ ли, че софистът се различава от хетерата? Може би дотолкова, доколкото всеки от тях убеждава по различен начин, но целта, към която се стремят и двамата, е печалбата. Но колко по-добри и по-благочестиви сме ние! Не твърдим, че няма богове, и вярваме на любовниците си, когато се кълнат, че ни обичат. И не одобряваме мъжете да се сношават с майките си, със сестрите си, та дори и с чуждите жени. Остава да ти изглеждаме по-лоши от софистите, понеже не знаем откъде идват облаците и какво представляват атомите. Аз самата съм посещавала школите им и съм беседвала с мнозина от тях. Нито един в компанията на хетера не мечтае за тиранска власт и не замисля държавни преврати, ами след като си погълне сутрешната доза, кротува пиян до третия или четвъртия час на деня. Ние обучаваме младежите не по-зле от тях. Сравни, ако желаеш, Аспазия хетерата и Сократ софиста и прецени кой от двамата е възпитал по-добри мъже. И ще видиш, че неин ученик е Перикъл, а негов Критий. Остави тия глупости и пошлотии, моя любов Евтидеме, очи като твоите не бива да се мръщят. Ела при любимата ти, както често правеше на връщане от Ликейона, избърсвайки потта си. Леко замаяни от виното, ще стигнем до чудесен край, като си доставим взаимно удоволствие. И този път ще ти се сторя изключително мъдра жена. Боговете са ни дали малко време за живеене. Не го прахосвай в гатанки и дърдорене, без сам да усетиш как.


Бъди здрав!



Мирина до Никипа



Дифил не ми обръща никакво внимание и целият е хлътнал по оная мръсница Тетала. Допреди празника на Адонис ме навестяваше, за да пируваме, а и за да преспи в дома ми. При все това се правеше на важен и играеше ролята на обожавания любовник - в повечето случаи пиян и воден от Хеликс (защото Хеликс беше влюбен в робинята ми Херпилида и обичаше да си прекарва времето у нас). Сега обаче е очевидно, че Дифил изобщо не иска да си има работа с мене. Вече четвърти ден пиянства в градината на Лизис заедно с Тетала и с оня проклетник Стронгилион, който му я уреди за любовница след едно спречкване помежду ни. Напразно му писах писъмца, организирах цяло нашествие на слугини и всякакви подобни неща - никаква полза от тях. Всичко това като че ли засили главозамайването и надменността му.
Единственият изход е да не го допусна вкъщи и да го изхвърля, когато дойде да преспи при мен (ако случайно реши да подразни оная). Да, пренебрежението е най-доброто оръжие срещу високомерието. А ако това не подейства, ще имам нужда от някое по-силно лекарство, като за тежко болен. Защото се страхувам, че не просто ще бъда лишена от парите му, но и ще стана за посмешище пред Тетала. Разказвала си ми, че имаш любовно биле, което често си изпробвала на младини. От някакво такова средство се нуждая, което да излекува не само голямото главозамайване, но и махмурлука му. Ще го повикам, за да се сдобрим, за по-голяма убедителност ще се разплача и ще му кажа, че ще си има работа с богинята на отмъщението Немезида, ако така пренебрегва любовта ми. Ще измисля и други подобни лъжи. И той ще дойде, обзет от съжаление към една изгаряща от страст по него жена. Ще каже, че е добре да си припомним старото приятелство, и ще ми се надува кучият му син. В това ще ми съдейства и Хеликс - за целта Херпилида ще се разголи пред него.

Любовните билета често били ненадеждни и гибелни. Малко ме е грижа: той ми трябва жив за мене или мъртъв за Тетала!




Менеклид до Евтикъл


Няма я хубавата Бакхида, скъпи Евтикле, няма я!
Остави ми много сълзи и спомена за себе си - толкова горчив, колкото беше сладка любовта ни. Не, никога не ще настъпи мигът, в който ще я забравя. С колко обич ме дари! Не би сгрешил, ако определиш живота на Бакхида като защита на хетерите. Мисля, че хетерите биха постъпили правилно, ако се съберат отвсякъде и поставят една нейна статуя в храма на Афродита или на Харитите. С живота си тя опроверга злостната мълва и показа каква несправедлива клевета са гръмко разгласяваните слухове, че хетерите били хитри и неверни, че гледали само изгодата, че винаги били с този, който им плаща, че са причинили какви ли не беди на любовниците си.
Ти знаеш с какви великолепни свити кръжеше около нея оня мидиец, който пристигна тук от Сирия. Обещаваше й евнуси, робини, разни варварски накити. Но тя не го приемаше. Обичаше да спи завита с моята скромна бедняшка дрешка и, доволна от дребните ми подаръци, отхвърляше неговите скъпоценни господарски дарове. Ами колко много пари й предлагаше египетският търговец, когото тя прати по дяволите! Не, не би могло да съществува нищо по-съвършено от Бакхида! Толкова благ характер, който някакъв зъл дух бе тласнал към нещастен живот. Няма я вече Бакхида, напусна ме и занапред ще лежи самичка. Колко несправедливо, мили Мойри! Трябваше и аз да легна с нея както преди. Но аз съм жив, храня се, ще разговарям с приятелите си, а тя никога вече не ще ме погледне усмихната с искрящите си очи, нито кротка и блага ще прекарва нощите си с мен в сладко боричкане. А как ми говореше съвсем доскоро, как ме гледаше, колко сирени звучаха в гласа й, какъв сладък чист нектар струеше от целувките й! Сякаш на ръба на устните й беше седнала богинята Пейто. Носеше вълшебния афродитин пояс и омайваше всички, приела в дома си Афродита и всичките Харити.
Заглъхна чуруликането й по време на наздравиците, заглъхна и лирата, докосвана от пръстите й, бели като слонова кост. Лежи любимата на всички Харити, превърната в ням камък и пепел. Жива е Мегара, долната уличница, която така безжалостно ограби цялото бляскаво богатство на Теаген, че горкият остана с една войнишка хламида и един щит и отиде да се запише във войската.
А Бакхида, която обичаше любимия си, умря!

Скъпи Евтикле, олекна ми, че ти изплаках мъката си. Мило ми е да говоря и пиша за нея, защото нищо друго не ми остана освен споменът.


Бъди здрав!






Леена до Филодем

Видях жена ти на мистериите, облечена в красива лятна дреха. Нещастнико, кълна се в Афродита, съчувствам ти за това, което изпитваш, когато спиш с тая костенурка. Какъв цвят на лицето има само - същинско оранжево. Ами какви грамадни къдри беше отпуснала - изобщо не пасваха с косата на темето й. И с колко белило се беше нацапала! А после упрекват нас, хетерите, че се гримираме. Но пък си имаше голяма верижка. С това лице на призрак заслужава да прекара живота си във вериги, но не златни. Ами краката й какви са грамадни, колко широки, колко безформени. Ох-ох, какво ли усещане ще да е да я прегръщаш гола. Стори ми се, че има и лош дъх. Бих предпочела да спя с жаба, повелителко Немезида. По-скоро бих видяла пред себе си Химера, отколкото [...] с веригата й и с халките по краката й.







... [неизвестна Хетера до своя приятелка]


[ ...] в чифлика на любовника си и ни каза, че трябва да направи жертвоприношение на нимфите. Мястото се намира на двадесет стадия от града. Представлява нещо като ливада или градина. Около чифлика е оставена малко обработваема земя, останалото са кипариси и мирти. Наистина имение на човек на удоволствията, а не на земеделец.
Още по пътя натам се случиха забавни неща. Шегувахме се помежду си или по адрес на любовниците ни и на свой ред бяхме задявани от хората, които срещахме. Кучият син Никий изникна незнайно откъде и попита: “Къде така всички накуп? Чия нивица ще изядете? Блазе на мястото, където отивате, че ще има толкова женски.” Тогава Петала го прогони с безмилостни насмешки. Заплю ни, нарече ни мръсници и се разкара. А ние продължавахме да брулим диви шипки, да берем клонки и анемони, и изведнъж се озовахме на мястото. Улисани в шеги, не усетихме колко бързо изминахме пътя.

Веднага се заехме с жертвоприношението. Недалеч от чифлика се намираше една скала, гъсто обрасла в горната си част с лаврови дървета и малки чинари. Отдолу пък растяха миртови храсти и плътно прилепнал към камъка бръшлян обвиваше скалата с мрежата си. От нея се стичаше бистра вода. Под изпъкналата скална козирка бяха поставени статуи на нимфи и на Пан, който се беше привел, сякаш ги наблюдаваше. Отсреща издигнахме саморъчно приготвен олтар. После положихме на него късове хляб и жертвени питки и започнахме с жертва на бяла кокошка. Възляхме смес от мед и мляко, запалихме тамян на малкия огън и се обърнахме с много молитви към нимфите и с не по-малко към Афродита, умолявайки ги да ни изпратят любовен улов.

 

След това бяхме готови за угощението. “Да вървим у дома и да възлегнем” - каза Мелиса. “Стига да не сме при нимфите и Пан - казах аз. - Защото виждаш колко е похотлив. С удоволствие би ни погледал как пиянстваме тука. Я виж под миртите - колко е свежо мястото наоколо и изпълнено с нежни цветя. Бих искала да възлегна върху тази трева, а не на килимчета и меки постели. Кълна се в Зевс, наистина тукашните угощения превъзхождат градските с обаянието на полето и с откритото небе.” “Да, да. имаш право” - казаха. Веднага накършихме клони от тисово дърво и мирта, постлахме си дрехите и криво-ляво скалъпихме ложета. Земята, покрита с различни видове детелини, беше мека под нас. По средата на кръга гледката разкрасяваха перуники и пъстроцветни цветя. Кацнали по пролетните листи, славеите чуруликаха сладко и бъбриво. Капките, бавно стичащи се по сякаш изпотената скала, издаваха нежен звук, който беше в хармония с пролетното ни пиршество. Имаше вино, но не местно, а италийско (дето ми каза, че си купила шест стомни такова от Елевзина). Беше сладко и изобилно. Имаше и яйца, вибриращи като задника на Триалида, и късове месо от млада коза, и домашни кокошки. Последваха различни млечни сладкиши - едните умесени с мед, другите пържени (мисля, че ги наричат “червеи” или “подквасени”). Ядохме и всичко, което щедро дарява полето от пролетната си реколта. След това чашите с вино се понесоха в кръг безспир. И нямаше никакво ограничение за изпиваното количество при всяка наздравица. А пиенето по време на пир, понеже не се съобразява с никакви задръжки, някак естествено с течение на времето придобива голям размах. Действително пиехме капка по капка - в малки, но следващи се една след друга чашки. Круматион, робинята на Мегара, свиреше на флейта, а Симиха пееше любовни песни по мелодията. Нимфите при извора бяха очаровани. А когато Плангон стана и затанцува, раздрусала бедра, Пан насмалко да скочи от скалата на задника й. Музиката бързо ни възбуди и понеже бяхме подпийнали, умът ни беше - досещаш се къде. Поглаждахме ръцете на любовниците ни, постепенно отпускахме ставите на пръстите им и в добавка към дионисовите наслади започнахме любовна игра. Една от нас се изви назад и целуна любовника си, докосвайки го с гърдите си. И уж се извърна, а всъщност притисна задната част на бедрата си в слабините му. Вече се надигаха страстите на нас, жените, а на мъжете - ония неща. Заизнизвахме се полека и открихме недалеч един сенчест гъсталак - достатъчно добра спалня за тогавашното ни състояние на опиянение. Там си отдъхнахме от пиенето и после се втурнахме обратно към ложетата си с неубедителна готовност. Докато се връщахме, една от нас виеше миртови клонки, уж че си плетеше венец, и питаше: “Скъпа, виж дали ми отива?” Друга носеше теменужки и им се радваше: “Колко хубаво ухаят!” Трета показваше неузрелите ябълки в пазвите си и ни ги поднасяше: “Я виж това!” Една си тананикаше, друга късаше листа от клоните и ги дъвчеше на ужким. Но най-смешното беше, че всички се стараехме да заблудим останалите, макар и да бяхме станали с една и съща цел, а любовниците ни заобикаляха откъм долната част на гъсталака.
И така, след като си доставихме малко от афродитините удоволствия, отново се заехме с пиене. Струваше ни се, че нимфите вече ни гледат по-различно, а пък Пан и Приап с още по-голямо удоволствие. И пак се захванахме с яденето: имаше от ония птичета, дето ги ловят с мрежи, яребици, много сладко грозде, съхранявано в шира, заешки ребра. После имаше миди и раци, донесени от града, местни охлюви, гъби, корени от сисарум - благодат за стомаха, напоена с оцет и мед. Също така и марули и целина, които изядохме с най-голямо удоволствие. Можеш ли да си представиш какви големи марули? Градината беше наблизо и всяка викаше на робинята си: “Откъсни тая! Кълна се в Зевс, тая си е за мен! Не оная, а другата!” Имаше многолистни и големи марули, имаше къдрави, целите на вълни, имаше и малки и някакъв златист оттенък беше обагрил листата им. Казват, че Афродита обича марулите.
Та след това спречкване и след като отново ни се възбуди апетитът, се захванахме с пиенето твърде юнашки, докато престанахме да се крием една от друга и свенливо да си пооткрадваме от даровете на Афродита. До такъв бакхически екстаз ни докараха наздравиците! Ненавиждам петела на съседите. С кукуригането си ни извади от опиянението ни.
Трябваше да се насладиш поне на описанието на това угощение (беше изискано и подходящо за събиране на любовници), щом не можа да се насладиш на пиянството ни. Искаше ми се и ме увещаваха да ти изпратя точно описание на всичко. А пък ти, ако действително си била неразположена, гледай да се оправиш.
А ако си стоиш вкъщи, за да чакаш любовника ти, имаш основателна причина да си стоиш вкъщи.

Бъди здрава!





Мегара до Бакхида



Ти единствена имаш любовник и го обичаш толкова много, че не можеш да се отделиш от него дори и за миг! Какво безобразие, повелителко Афродита! Не дойде на жертвоприношението, макар че Гликера те покани толкова отдавна (предизвести ни още на празника на Дионисиите). Дори и с приятелките си не посмя да се видиш - заради него, предполагам. Станала си порядъчна жена и обичаш любовника си - каква завидна репутация! А пък ние сме разюздани блудници. Всички бяхме там: Тетала, Мосхарион, Таида, Антракион, Петала, Триалида, Мирина, Хрисион, Евксипа. Дори и Филумена, която отскоро е омъжена и ревнувана, приспа добрия си съпруг и, макар и късно, все пак дойде. Ти единствена бдеше над своя Адонис, да не би случайно да го грабне Персефона, ако неговата Афродита го остави сам.
Какво пиршество се получи само! С колко прелести беше изпълнено (защо да не ти жегна душата)! Песни, закачки, пиене до първи петли, лакомства, миро, венци! Бяхме възлегнали под сенчести лаврови дървета. Само едно нещо ни липсваше - ти - и нищо друго. Много пъти сме се напивали, но рядко с такова удоволствие. Обаче най-пълна наслада ни достави невероятното състезание, подхванато от Триалида и Мирина, за това коя от двете ще извади на показ по-хубав и по-нежен задник. Първа Мирина си развърза колана и раздруса задника си, който се виждаше през прозрачния копринен хитон как се тресе като мляко, примесено с мед. Същевременно попоглеждаше назад към движенията на хълбоците си и тихо стенеше, сякаш извършваше любовен акт, така че аз останах поразена, кълна се в Афродита. Само че Триалида не се отказа и засенчи Мирина по липса на задръжки. “Аз няма да се състезавам зад завеса - каза, - нито ще се правя на свенлива. Ще се състезавам гола като на спортен терен, защото борбата не признава извинения.” Съблече си хитона, вирна леко задницата си и каза: “Я виж цвета, Мирино, колко е свеж, естествен и чист, виж тоя пурпурен оттенък при ханша, извивката към бедрата, които нямат тлъстини, но не са и мършави, виж трапчинките от двете страни. И, бога ми, не се тресе като задника на Мирина!” - добави, като се подсмихваше. После произведе бързо вибриране със задницата си и разлюля горната част на тялото си с вълнообразни движения. Всички заръкопляскахме и обявихме Триалида за победителка. Проведоха се също съпоставки на бедра и състезания за бюст. [ ...] , но никоя от нас не посмя да се конкурира за най-хубав корем с Филумена, която не е раждала и пращеше от здраве.
И така будувахме цяла нощ, ругахме любовниците си и пожелавахме да си намерим други, защото новата любов винаги е по-сладка. Тръгнахме си пияни, по пътя изпихме много вино и развеселени връхлетяхме върху Дексимах при Златната алея, докато слизахме надолу към върбата, близо до къщата на Менефрон. Таида е лудо влюбена в него и, кълна се в Зевс, има за какво: младежът наскоро наследи богатия си баща.
Сега ти прощаваме за високомерието, но за празника на Адонис сме поканени у любовника на Тетала в Колитос, защото Тетала ще облича статуята на любимия на Афродита. Тъй че ела и вземи със себе си “градинка”, статуетка на момче и своя Адонис, над когото бдиш сега, защото ще пируваме заедно с любовниците си.

Бъди здрава!


Леонтион до Ламия

Изглежда, че няма нищо по-неприятно от току-що вдетинил се старец.
Как само се разпорежда с мен тоя Епикур: за всичко ме мъмри, за всичко ме подозира, пише ми крепко запечатани писма, гони ме от градината на школата си. Кълна се в Афродита, и Адонис да беше тоя почти осемдесетгодишен старец, пак нямаше да мога да го понасям такъв въшлив, болнав и обрасъл по-скоро с руно, отколкото с коса. Та колко ли дълго може да се изтърпи подобен философ? Да си пази за себе си своите “Основни положения относно природата” и изчанчените си “Канони”, а мене да остави да бъда основна господарка на себе си, както е природосъобразно, и недосегаема за гнева и ругатните му. Той действително ме обсажда като крепост, но не е като твоя Деметрий Полиоркет, Ламия. Нима е възможно да те научи на разум тоя човек, който иска да се прави на Сократ, да дрънка и да иронизира, който си мисли, че Питокъл е втори Алкивиад, а мене възнамерява да направи Ксантипа? Най-накрая ще замина нанякъде и ще избягам в далечни земи, вместо да търпя нескончаемите му писма.
А сега дръзна да направи нещо крайно ужасно и непоносимо и тъкмо затова ти пиша, та да ме посъветваш какво да сторя. Познаваш хубавия Тимарх от Кефисия. Не отричам, че отдавна имам интимни отношения с това момче - на тебе трябва да кажа истината, Ламия - и че от него получих почти първия си урок по любов. С него бяхме съседи и именно той ми отне девствеността. Оттогава не е престанал да ми изпраща всякакви подаръци - дрехи, златни накити, индийски роби и робини. Останалото ще премълча. Той изпреварва сезоните и за най-дребните неща, за да не ги вкуси никой преди мен. Точно за този любовник Епикур ми казва: “Заключи се вкъщи и да не е припарил до теб!” И не можеш да си представиш с какви наименования го нарича - сякаш не е жител на Атина и философ, а първият кападокийски селяндур, попаднал в Гърция. Но даже и да се напълни цяла Атина с Епикуровци, мисля, че, взети заедно, няма да струват колкото ръката на Тимарх, дори колкото малкия му пръст.

Какво ще кажеш, Ламия? Не е ли истина това? Не съм ли права? И моля те, недей ми отговаря, че той бил философ, че бил прочут, че имал много приятели! Нека вземе и всичко мое, но другите да поучава. Мене славата му никак не ме грее. Тимарх ми дай, Деметро, него искам. И нещо повече - заради мен момчето бе принудено да изостави всичко - Ликейона, младостта си, връстниците, приятелите - и да заживее с Епикур, да го ласкае и да величае вятърничавите му “Основни положения”. Епикур като същински Атрей му казва: “Излез от запазения ми периметър и не се доближавай до Леонтион”, при положение че Тимарх има по-голямо основание да му рече: “Не, ти не се доближавай до моята любима!” Значи младежът понася един старец - последния възможен съперник в любовта, а старецът не се съобразява с този, който е в правото си.

Какво да сторя? Ламия, кажи ми, умолявам те в името на боговете. Кълна ти се в мистериите, кълна се в избавлението от това зло, щом си помисля за раздялата с Тимарх, се вкочанявам, ръцете и краката ми се изпотяват, сърцето ми се преобръща. Моля те, приеми ме у вас за няколко дена и ще го накарам да разбере какви наслади е имал в дома си, когато аз съм била там. И съм сигурна, че няма да понесе дълго страданието си. Веднага ще изпрати при нас за парламентьори Митродор, Хермарх и Полиенон. Знаеш ли колко пъти лично съм ходила у Епикур и съм му казвала: “Какви ги вършиш, Епикуре? Не знаеш ли, че Тимократ, братът на Митродор, ти се присмива за тия неща в народното събрание, в театъра, пред другите софисти?” Но какво да го правиш? Толкова е безсрамен в страстта си! Тогава и аз ще стана като него, но няма да изпусна моя Тимарх!

Бъди здрава!







Превод от старогръцки: Драгомира Вълчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар